Бойка Асиова
Бойка Асиова е автор на книги с проза, есеистика, публицистика. Между тях са сборниците с разкази „Мъжко можене“, „Лудовица“, „Рецепта за камбана“ (Годишна награда за есеистика на СБП), „Запеските. Дух и материя“. Романите „Яловата вдовица“ (номиниран за награда „Хеликон“, отличен с Национална награда за литература „Николай Хайтов“, преведен на немски и турски език) „Вълчицата излиза привечер“; „Роден на Великден“ (Националната награда за художествена литература „Христо Г. Данов“). Сценарист е на публицистично-документални филми на тема традиции и културно наследство, както и за борбите на македонските българи за национално освобождение. Сред последните й книги е „Да убиеш Сталин. Спомен за Костадин Лагадинов” (Жанет 45), документален разказ за невероятната съдба на един човек, минал през сибирските лагери и останал верен на идеала си. Асиова е автор на двайсетина публицистично документални филми, продукция на БНТ, в областта на борбите на македонските българи за национално освобождение, културното наследство, традиции и нрави и тяхната съвременна проекция. Между тях са „Жалба по Гоце”, „Двата Миладина”, „Живата книга”, „Цената на тютюна”, „Пътят за Драма”, „Тайната на юдите”.
Думи на Валентин КАРАМАНЧЕВ из книгата на „Патила и страдалчества на книги и люде”, ИК „Синева“, 2016
ЮБИЛЕЙНО
Честита внезапна седемдесетгодишнина, Бойке!
Честит юбилей!
Древните евреи са празнували такъв празник на хората веднъж на всеки изтекли петдесет години. Названието му означава тръбение – радостни тръбни звукове, с които се обявява началото на тържеството. Именникът става отново за кратко стопанин на наследството си, било то продадено, заложено или другояче отчуждено. Така и при тебе днес се завръща твоето наследство от художествени образи.
Днешната среща е свикана тук под наслова: мъжкото можене на Бойка Асиова. Неверен призив.
Мъжкото можене е „слабост“ на Бойка Асиова, навеяно от преклонението й към нейния патрон Николай Хайтов. От многозначието на думата „слабост“ отминавам прякото „немощ“ и избирам: влечение, симпатия, склонност, нагон, инстинкт, нега, ако щете.
Същността и силата на Бойка Асиова като личност и автор, претворяващ света по свой образ и подобие, е в ЖЕНСКОТО МОЖЕНЕ. То е първично и доминиращо и в природата. Доживяхме, че то може и инвитро. Но не и в литературата. Тя не признава еднополови бракове, от които не се раждат поколения и образи. Хронологията в йерархията на нейното творчество започва с „Мир вам, сто врабчета“.
Непрелетните птици, които живеят при хората и хората при тях.
В клоните на нашата литература цвърчат и се хвалят северозападните „врабчета“ на Радичков.
В шоплука Елин-Пелиновите врабчета не дават мира на стрина Дойна, докато не намери с питане бригадирския лагер оттатък Цариград, за да им се порадва.
В изплетеното от дядо Юрде гнездо е друго ято, в който властва бабата с царствения поздрав „Мир вам, сто врабчета!“.
От страниците на този разложки матриархат тръгва върволица от женски образи, които ще олюдят следващите произведения на Бойка Асиова: невеста Никла, Виктория, покровителката на лудите, майката на детето с козе звънче, жената на Теменугата… Петнадесет истории. Сборникът завършва с навеяното от Хайтов заглавие „Мъжко можене“, а всъщност е апотеоз на суровото, драматичното, зашеметяващото женско можене на Атлаза. Художествената еволюция на Бойкиното творчество облагородява най-близките до човека птичета с неочаквани генетични отклонения, толкова различни и чудати по оперения, по фигура, по нагон, по кокетство и достолепие, по инстинкт да се връщат в клетката на люпилото, приучени да пренасят като пощальони съобщения къде са, страдащ зов, да търсят отново нейната протегната длан и да отлитат отново към читателите. Бойка се посвети на писателското поприще всеотдайно. Не го дели с други занимания, служба, увлечения и грижи. И в семейството си е извоювала правото да не я разсейват с друго. Не я сковава жанрова отдаденост. Прави онова, от което имат потребност нейните виртуални наследници. Щом почувства, че имат потребност от мелодия, тя им поднася „Песните на мама“. И то какви песни! Безсмъртни. Стари. Неостаряващи. Песните, които е записал сърбина Вук Караджич у Беч през 1817 година „от прави бугарин из Разлога“ (Не рани рано на вода, не клопай менци ковани, дос белолико).
Щом усети, че казаното отлита и се губи, тя ще поднесе „Приписките“, изречени от дядо и баба, от майка и леля, за да им даде вечност.
Щом усети, че се забравят изконни неща от бита, ще издаде книга с рецепти за камбана, за гозби, и подправки, без които капама не става и боб без чекане също. И не да каже, а да покаже нещо съвременно – как се фотографира мадона на фона на Кременските езера, та да се чудиш кое първом да гледаш, кое е по-прелестно.
И да не се мае да тръгне по пътя на героите си, преди да ги изографиса, или след това. Да види с очите си голготата на Гоце Делчев в село Баница, от където стърчи единствено порутената камбанария на черквата. Да се изкачи до обезлюдената Горна Сушица, където кончето връща Теменугата, замаян от вино и умора. Да тръгне с попътна кола към Албания по следите на Адем бозаджията за да научи помилван ли е или е изпълнена присъдата на „Кануна“, безмилостният закон за кръвното отмъщение. Нека се знае, че този Канун е кодирал, записал на книга, свещеник от торбешите, забравените в Албанските планини българи.
Край Шкодренското езеро в някаква черква Бойка попада на „кръвно“ помирение между два рода. То я разнежва да не продължи издирването на Адем. А романът си лишава от присъдата според Кануна. Бойка просто се побоя да надскочи „Посърналия април“ на Исмаил Кадаре.
В балканската мешавина от сюжети се среща нещо, което искам да отбележа. Има го само у двама български писатели в пътеписа на Георги Божинов „В дън гората Дикчам“. През 1960 година той пътува по течението на река Доспат от Бръщен към Жижево. Среща възрастен помак от Жижево. Продължават заедно и Георги научава за „Кръстилката“ от 1912 година. Комитите на дядо Иван Мървака от село Калапот, Драмско, принуждават жителите на най-богатото село в Чеча да си откупят прекръщаването с жълтици, но се връщат на следващия ден и в двора на джамията съсичат непокорилите се мохамедани. Спътникът на Божинов показва малка горичка трепетлики и храсти, където са заровени посечените. Превърната е в бранище, недостъпно за хора и добитък. Споменаването на това престъпление беше под забрана в Неврокопския край. Табу, което наруши Георги Божинов.
Години след Божинов Бойка Асиова отвори дума за краткотрайния отмъстителен гняв срещу помашките зулуми1, християнско насилие, кървава мъст, късане на фесове и фереджета. Запомнен само в Разложко като оттурчване. И тя го нарича „срамен грях“.
А колко срамни грехове има спрямо българите през вековете! Не ми е известно да има и дума за това в литературата на комшиите. Нито у нобеловия лауреат, чийто български преводи съм чел. Нито в англоговорящата кадъна Шафак, нито в прилива на стотиците турски сериали. А има за какво да се покаят. Що кръв българска е пролята, що кръв е отнета чрез еничарския данък „дев шерме“. И не само кръв, а и майчина кърма, защото няма султан роден от туркиня. А все от християнки и най-вече православни – българки, украинки, хърватки… И дойките им християнки.
Очаквам следваща образна белетристика, албум със стари снимки и допълнения на Бойкините прототипи. В сътрудничество с фотограф-художника Иво Хаджимишев подбраха четиридесет и две пожълтели фотографии и ги подредиха в уникална експозиция. Очаквам да се появи и жанра – образ и слова. А когато авторката се сблъсква със сюжет, по-невероятен от измислица, недостъпен за въображението, не се изкушава да додава, да украсява и загрозява, да философства. Задейства само уменията си да пита и да слуша, да не пропуска детайл, дума рядка, сълза и преглътнат в гърлото спазъм. И най-важното – да не премълчи, да изтърпи това, което днес би изглеждало жестоко, нечовешко, отблъскващо. Така тя поднесе на читателя художествения разказ на оцелелия подводничар Костадин Лагадинов в страниците „Да убиеш Сталин“.
Със своите непривични, безсюжетни произведения Бойка Асиова проследява пътя от прототипа до образа и в няколко случая до обобщения от по-висок ранг – архитипове. Бойка Асиова мина по трасето на разкази, повести и по широкия друм на единствения неин роман „Яловата вдовица“, който кръстосва Балканския полуостров, стигна чак до Дамаск, неоценен засега от литературната ни критика. Той бе преведен на немски. Добре посрещнат във Виена и Лайпциг, но след първото издание е непознат за новите читатели.
От многолюдието на този роман спирам вниманието върху образа на яловата вдовица Враница, като я измеря с големия аршин, без да се колебая и без да се смущавам от тази мярка. Не съм школуван литературовед, аз съм читател по биография. Затова мярката ми не е с еталона на многознайните катедри. Разговарям като читател с читатели.
Враница застава в редицата на кариатидите от свещарската могила: баба Илийца, Султана, Елин-Пелиновата Свекърва, Йовковата Албена, Димитър-Димовата Ирина, Хайтовата Мария от „Козият рог“, Антон-Дончевата Елица от времето разделно. Тези кариатиди с отмалели ръце поддържат свода на българската нравственост над главите си нравствения купол на българския Акропол (крепост).