For English, see below.
„Водещият въпрос на изследването на Гърдев е: Какво представлява и как функционира властта на театралния режисьор? И този въпрос бива решаван със средствата на философията и на социалните науки. Но Гърдев прави и повече от това. Той често преобръща призмата на анализа и през привилегирования си опит на театрален режисьор проблематизира и критикува редица философски и социални теории. Той открито се позовава на този свой опит, но го използва донякъде и потайно, защото не го артикулира детайлно – за да избегне авто-етнологизиране и/или мемоарност. Но този личен опит е там, въпреки че текстът пази спрямо него теоретична дистанция. Защото Явор Гърдев от първа ръка знае как се актуализира и на какви рискове е изложена властта, чрез която режисьорът мобилизира текста, актьорите, публиката и дори външната среда на едно представление. Именно това привилегировано знание в първо лице му позволява да види дефицитите на теориите, които работят с плоско и само негативно понятие за „власт“ и които схващат властта изцяло като външна принуда, която е изначално несправедлива и трябва да бъде отхвърлена. През въпроса за властта на театралния режисьор той се опитва да изгражда една по-цялостна философия на властта, която е и философия на свободата. Гърдев през философия на театъра разгръща по-цялостен философски проект. Той прави философия. И това може само да бъде приветствано.“
~ Проф. д-р Димитър Вацов
„В българското театрознание няма труд, който да предлага толковa богат интердисциплинарен поглед към феномена режисура. Дисертацията може да бъде назована и „Режисьорът и философията на властта“. Изводите, до които стига тази философия на Гърдев фиксират режисурата като упражняване на власт, суверенна, персонално завоювана и експертно удържана, дисперсно изразена и отложена, винаги изказана през перформативността на езика и безусловно отелесена и озвучена в живото съществуване на режисьора-индивид. Явор Гърдев безспорно е автор на оригинално академично изследване, категорично интердисциплинарно по своя характер, което демонстрира високите степени на сложност, в която може да бъде мислен театърът и режисурата.“
~Проф. д-р Венета Дойчева
„Режисьорската работа в продължение на години, която Явор Гърдев има зад гърба си, го отвежда до проучване, изследване и анализ на една много експлоатирана, както в театралните полета, така и изобщо в публичността тема, а именно тази за властовия статут на режисьора в модерния театър, където исторически се появява тази фигура. Той обаче я поставя в една много различна, интересна и продуктивна перспектива. Изважда я едновременно от историко-театроведския дискурс, както и от собствено методологическите усилия на режисьорите да рефлектират и систематизират теоретически отношенията си (особено) с актьорите в процеса на възникване на артефакта. Той я разполага в една интердисциплинарна обяснителна понятийна мрежа, захваща я в тази мрежа, в която, докато я изгражда, практически непрекъснато сменя гледната точка. Тази смяна, погледната откъм нейната система на провеждане, е изцяло игрова. Лека. Бих казала дори, че той в тази „игра“ изпитва, подлага на интердисциплинарен натиск избраната тема с любопитство, сякаш за да провери доколко тя може да издържи този натиск. И в крайна сметка на финала се оказва, че да, тя не само може да издържи интердисциплинарния натиск, но и той е много продуктивен в нейното осмисляне.“
~ Проф. Виолета Дечева, д.н.
„Темата отваря примамлива врата към изключително интересен, многолик, антично-древен, но същевременно и живо-пулсиращ актуален възел от поне три разнородни, ала сплетени наедно съставки: властта и суверенитета като основополагащи компоненти на „обществения договор“ и режисурата като арт-инструмент при интерпретиране на властта и суверенитета, при тяхното вграждане в спектакъла, тяхното анализиране (разнищване) от въображението на режисьора, за да бъдат поднесени на зрителите от сцената или екрана. Т.е. същинската задача и цел на това изследване е да освети от индивидуалната гледна точка на един режисьор с много богат и разнообразен театрален опит сложната, нееднородна и нееднозначна триада, върху която се крепи, битува, оцелява или триумфира индивидуалният творчески процес.“
~Проф. Божидар Манов, д.н.
„Намирам понятието за „процесуална перформативност“ за една от важните находки на труда, която може да се използва и отвъд сферата на театралното. Процесуалната перформативност позволява режисьорската власт да се разкрие като отложена власт.“
~ Доц. д-р Дарин Тенев
***
От предговора към книгата: МИСТИЧНИЯТ СУВЕРЕН В РАЗГАРА НА КРИЗАТА НА АВТОРИТАРНАТА РЕЖИСУРА
„В края на седемдесетте години на миналия век, съвсем невръстен попаднах в магнетичното силово поле на театъра. Това се случи насред центъра на столичния град, изотникъде, изведнъж и вероятно завинаги. Както обикновено става със спонтанната любов, удари ме шокова възхита от съществуването на свят зад рампата, съпроводена от трайно мистично страхопочитание към привилегированата и тайнствена отдалеченост на този свят, към неговата мистична приповдигнатост.
Тази първа възхита нямаше да бъде възможна, ако тогава можех да предположа, че зад уж спонтанно разстилащия се пред очите ми нов вълшебен свят стои скрит някой, който предварително го устройва и подрежда. При първата среща подобно знание сигурно щеше силно да ме разочарова и фрустрира. Щях да се усетя измамен и употребен. Нямаше да е същото. Любовта едва ли щеше така да пламне, ако беше предшествана от знанието за задочно договорен годеж, замислен и осъществен от неведом задкулисен сват.
Странно обаче, когато по-късно все пак открих, че зад явяващия се на сцената свят има скрит демиург, не се разочаровах от измамата, а внезапно започнах да изпитвам идентификация много повече с него, отколкото с героите на сцената пред мен. Във въображението ми той мигом придоби аурата на тайнствена и обаятелна фигура, докато действащите пред очите ми лица започнаха лека-полека да се разомагьосват.
Това странно неафиширано влияние, което задкулисният човек с невидимото и поради това въобразено от мен лице упражняваше задочно над действащите на сцената, а чрез тях и над мен в зрителната зала, започна да ме изпълва първо с тих страхопочитателен респект, после с известна притегателна ревност, а след това и с множество въпроси, до отговорите на които се опитвам да се добера през целия си съзнателен живот.
И ето ме сега, десетилетия по-късно, отдавна вече бродещ из притъмнените театрални задкулисия и на свой ред устройващ ефимерни театрални светове, установявам, че преминаването от срещуположната страна на чудото не дава много по-надеждна перспектива за проумяването му. Да, смяната на позицията отчасти го банализира, доколкото обезпечава пряк достъп до механиката му, но при това не го отменя, включително и за новодопуснатия до механиката му. Та макар и позицията ми на участник в чудото да се промени и да придобих пропуск за Светая Светих, чудото си остана валидно, но и все така непроницаемо за мен.
Устремът на любопитстващото дете обаче, което държи все пак да разглоби играчката, дори и да се наложи да я счупи и така да загуби благодатта на чудото (за да успее непременно да види механизма ѝ), ме постави в ситуация, в която въоръжен до зъби с най-тежкия възможен арсенал от демистифициращи оръжия, тези на деконструкцията и на радикалната прагматика, да опитам да проникна зад мистичната броня на суверена- демиург, която иначе съм принуден или сам да нося, или да почитам у другите, решили се на това, за да мога с вече постдеконструктивистка надежда за удържане на целостта на чудото, все пак да видя онова, което прави така, че задкулисното сватосване и спонтанно възникващата любов щастливо и непротиворечиво да се срещнат, слеят и допълнят.
Случи се да предприема това изследване точно в пика на кризата на авторитарния тип режисура, когато в глобален план и под влияние на множество обществени процеси демиургическият властов авторитет на режисьора-суверен е поставен под въпрос в най-голяма степен от всякога през последния век и половина, т.е. от обособяването на самата професия насам. Мисля обаче, че това изобщо не е препятствие, а по-скоро благоприятен ускорител на разбирането за това как се структурира, как функционира и как се променя и варира във времето и според обстоятелствата легитимността на режисьорската фигура изобщо.
А сега, вече отвъд метафорите, какво следва да се очаква от страниците нататък. Изследването ми е интердисциплинарно и е издържано в духа на многоперспективна полемика около категориите „власт“ и „суверенитет“, както и възможната им приложимост в изследването на властовите измерения на взаимоотношението „режисьор – актьор“. Сезирам методологичен арсенал от сферите на философията (най-вече философията на езика), социологията, социалната психология, политологията, юриспруденцията, теоретическото и историографското театрознание.“
Съдържание и предговор на книгата тук:
***
The central question of Gardev's study is: what is the power of the theatre director and how does it function? This question is explored using the tools of philosophy and the social sciences. But Gardev goes further than that. He often inverts the prism of analysis and, using his privileged experience as a theatre director, problematizes and criticizes a number of philosophical and social theories. He overtly draws on this experience, but uses it somewhat covertly because he does not articulate it in detail in order to avoid auto-ethnography and memoir. But this personal experience is there, even though the text keeps its theoretical distance from it. For Javor Gardev knows first-hand how the power through which the director mobilizes the text, the actors, the audience, and even the external environment of a performance, is actualized, and what can threaten its foundations. It is this privileged first-person knowledge that allows him to see the limitations of theories that operate with a flat and purely negative notion of "power,” and that conceive of power entirely as external coercion that is inherently unjust and must be rejected. The question of the power of the theatre director allows him to construct a holistic philosophy of power that is also a philosophy of freedom.
Gardev develops a comprehensive philosophical project through his philosophy of theatre. He does philosophy. And this can only be welcomed.
~Prof. Dimitar Vatsov, PhD
“No other work in Bulgarian theatre studies offers such a rich interdisciplinary perspective on the phenomenon of directing.”
~Prof. Veneta Doycheva, PhD
“concepts are employed with great subtlety and depth, both in anticipation of possible counterarguments and in order to construct a robust conceptual network that can anchor the topic and help keep it in view at all times.”
~Prof. Violeta Decheva, DSc
“The concept of ‘processual performativity’ is one of the most important f indings of this work, and it can be applied beyond the theatrical field. Processual performativity allows us to view directorial power as deferred power.”
~Assoc. Prof. Darin Tenev, PhD
You can find more details about the book, including the author’s preface, here: