Дино Будзати

Дино Будзати (1906–1972) е един от най-оригиналните и разностранни таланти на Италия през ХХ век: правист по образование, майстор на кратката проза (преведен на повече от 30 езика), забележителен художник, дългогодишен журналист в Кориере дела сера, опитен планинар, добър музикант. Ражда се – трети от четири деца – в семейството на изтъкнатия юрист Джулио Чезаре Будзати и венецианската аристократка Алба Мантовани. Първата си книга, Бàрнабо от планините, публикува през 1933 г., а романа Татарската пустиня, с който добива международна известност, пише през 1940-а, след досега си с Африка като кореспондент в Еритрея. Последвалите две десетилетия посвещава изключително на кратката форма. За антологията Шейсет разказа, съставена от него през 1958 г., получава най-значимото литературно отличие в Италия – наградата Стрега. През 60-те във Франция се играе пиесата му Клиничен случай (по разказа Седем етажа), адаптирана от Албер Камю; излизат фантастичният му роман Големият портрет (1960), автобиографичният Една любов (1963), както и настоящият сборник, Коломбър (1966). Будзати е автор също на детски истории, като Тайната на старата гора (1935) или Чутовното нашествие на мечките в Сицилия (1945), и на рисувани книги като комикса Поема в картинки (Poema a fumetti, 1969) или Чудесата от Вал Морел (1971). Сред последните му издадени текстове са разказите Трудни нощи (1971) и сборникът с публицистика Земни хроники (1972). През годините стилът на Будзати остава ясно разпознаваем, изборът му на теми – неизменен: необяснимото в ежедневието, неизразимото в човешките отношения, природата (планините!), големият град, Бог, бъдещето, вълшебството, надвисналото бедствие и въпреки всичко – емпатията, чувството за хумор. И смъртта. Хумористичната “епитафия приживе”, написана за него от прочутия журналист Индро Монтанели, гласи: “Тук при смъртта се върна Дино, който живя прегърнат нежно с нея.”