Книга, която предусети тъгата на света и се осмели да я разкаже лично, отвъд жанровете, през свръхемпатията на едно дете и мита за Минотавъра. Роман с преплитащи се коридори, лабиринт и капсула на времето, възхвала на страстта да спасяваш неща с думи. По-навременен от всякога.
Из послеслова „Минотавъра в нас. Лабиринтът на една книга“
Тази книга е писана дълго, близо десет години. Започвах, изгубвах се, изоставях я и после се завръщах към нея. Началото дойде от един спомен и едно малко и – бих казал – частно прозрение. Споменът е за седемгодишно момче в средата на 1970-те, което стои само вкъщи в провинциален български град. Квартирата, в която живее с родителите си, е на приземния етаж, полутъмна. Затова то прекарва целия ден на прозореца, наблюдавайки улицата и преминаващите котки и крака на хора. Родителите му излизат рано сутрин и се прибират по тъмно. Едно тънко усещане за напуснатост минава през тялото му. Изоставили са го, няма да се върнат.
Това е споменът, който отключи историята в тази книга. И тук дойде прозрението. Самотата на това момче в едно бавно и безлично време от втората половина на ХХ век и самотата на Минотавъра от античната митология не са много различни по същество. Защото, ако прочетем стария мит внимателно и със сърце, ще видим, че чудовището, което преданието е създало, е всъщност едно изоставено и заключено в мазето две-тригодишно дете. Цялата легенда и литература после е превръщала това дете в чудовище, за да скрие вината си към него. Трябваше да се поправи тази несправедливост, утаявана през вековете.
…
Книгата можеше да се казва съвсем иначе. Излишно е да пиша, че дълго се колебах, докато се спра на „Физика на тъгата“... Имах доста голям списък с възможни заглавия. Ето част от тях, осмелявам се да ги разкрия за първи път: „Възхвала на колебанието“; „Да се отвори след края на света“; „Бавен страх“; „Непринадлежащите“; „Чупливо“; „Детството на минотавъра“ (той друго няма – само детство и смърт); „Брат ми, Минотавъра“; „Събирачът на истории“; „Колекционерът на списъци“; „Кратка история на нетрайното“; „Спешен роман“; „Лабиринтът на историите“; „Аз сме“...
(…)
ПП
И няколко други истории с „Физика на тъгата“.
Анимацията на Теодор Ушев по романа се нареди сред селектираните десет филма за наградите „Оскар“ в съответната категория през 2019 г.
Минотавърът от романа вдъхнови композирането на няколко музикални произведения. През 2017 г. един млад джаз квартет в САЩ, воден от българския музикант Георги Петров, представи в клубовете на Ню Орлиънс едночасова джаз сюита по „Физика на тъгата“. От 2018 г. Петър Славов, един от най-известните наши джаз музиканти в Ню Йорк, изпълнява произведението „В защита на Минотавъра“, което е част и от новия му албум. Пак в Ню Йорк младата пианистка и композиторка Лора Ал-Ахмад създаде класическа композиция по глави от „Физика на тъгата“.
По романа са направени две театрални постановки в чужбина – в Словения и Македония. А през 2026 г. известният словенски режисьор Йерней Лоренци поставя „Физика на тъгата“ на сцената на Народния театър в София.
Малко хора знаят, че за първата корица на „Физика на тъгата“ е използвана снимка на дъщеря ми Рая, тогава на три. Автор на тази корица е Яна Левиева. И накрая нещо, с което тайно се гордея. Поради този роман бях избран за почетен член на Съюза на физиците в България. Получих много писма от учени в тази област, имах незабравима среща с известния наш физик академик Иван Тодоров (брат на Цветан Тодоров).
Но най-хубавото, което се случи на тази книга, бяха писмата и срещите с читатели у нас и по света. Няма да забравя препълнената зала на „Сфумато“, където през един снежен декември се състоя премиерата на романа. Имаше минотавър с противогаз, който изскочи изпод сцената насред облаци от дим, имаше кашони като капсули на времето, имаше актьори и поети, приятели. Няма да забравя срещата с читатели в италианското градче Сора и как ме разпитваха за Жулиета, която чака Ален Делон пред ямболското кино. Няма да забравя и домашната торта с надпис отгоре „Аз сме“, която ми донесоха. Нито ще забравя четенето в бедната част на остров Сардиния – под открито небе в старите складове за риба на Портоскузо, където хората идваха със столовете от вкъщи.
„Физика на тъгата“ всъщност ми е донесла радост. И накрая ще останат онези няколко думи от една жена в болницата, написани рано сутринта преди тежка операция: „Прочетох романа Ви и останах с усещането, че ми се живее“.
Георги Господинов
(Пълният текст на послеслова може да се види в книгата)
Разтърсващ роман...
Frankfurter Allgemeine Zeitung
Възхитително поетичен, но и политически роман.
Berner Zeitung
Истинското търсене на Георги Господинов е как да живеем с тъгата, да ѝ позволим да бъде източник на емпатия и здравословно колебание...
Гарт Грийнуел, The New Yorker
С „Физика на тъгата“ той пише своя тотален роман, романът на романите, а по някакъв начин – и последния роман на света...
Миленко Йергович
Българският внук на Борхес.
Librojula
Тази книга е толкова специална, че бих искал да я пъхна в ръката на всеки: „Не питайте, просто прочетете.“
Херман Кох
С „Физика на тъгата“ Господинов изстрелва не само българската литература, а и себе си в първа лига на европейските автори...
Neue Zürcher Zeitung
Една забележителна книга за остатъка от живота ни...
Kleine Zeitung
Романът е носител на наградите:
Европейска литературна награда „Ангелус“, 2019 г.
Международна литературна награда „Ян Михалски“, 2016 г.
Награда за най-добър български роман „13 века България“, 2013 г.
Национална награда за литература „Христо Г. Данов“, 2012 г.
Награда на читателите „Цветето на Хеликон“, 2012 г.
Специалното издание на „Физика на тъгата“ ще бъде налична само с твърди корици.
Изминали са 15 години от първото ѝ издание (декември 2011 г.)