Богдан-Александру Станеску ни повежда из бруталния свят на израстването в букурещките крайни квартали с образи, случки и типажи, близки и на нас, като съседи и съвременници. Това е книга за поколението на прехода, невписващо се, чуждо и неразбираемо дори за най-близките си хора, които от цялото си сърце ни желаят доброто, но не не разполагат с познанието как да го осигурят и са напълно безсилни; книга за това как в детството сме малки и лоши хора, изплашени от собствените си недостатъци и страхове и борещи се да избягат от лапите на една дълбоко формираща ни възраст, която може да изглежда като всепоглъщаща лична бездна.
Това не е непременно роман за израстването, нито за припомнянето на миналото, а е по-скоро литературен опит за преживяване на „грешките“ от детството и юношеството в полето на разказа. Той може да се чете като пъзел от дванадесет отделни истории, подредени в хронологичен ред, от детството до зрелостта, истории, подлютяващи именно в онези рани, които в собствените ни очи ни правят по-малко хуманни и достойни от останалите хора, защото нашата травма – липса, копнеж или разочарование – е най-голямата. Тя е наша. Ние сме го преживели и именно ние разбираме болката и непоносимостта ѝ дори отвъд думите.
От книгата:
През пролетта на 1987 година в една от класните стаи на 111-о училище на улица „Стоян
Милитару“ момченце на седем и половина става от чина си и видимо неспокойно се отправя
към бюрото на другарката Поп. Другарката Поп е дебела, прическата ѝ винаги е по модата,
носи зелена риза с буфан ръкави и притежава впечатляващи мустаци. Момчето е дребно за
възрастта си и изключително слабо. Стаята мирише на терпентин, паркетът изглежда влажен,
над чина има портрет на другаря Николае Чаушеску, а до него стои знамето на
Социалистическа република Румъния. Децата тъкмо са изпели химна на Републиката и в стаята
е настанала тишината, която обичайно предхожда първия учебен час.
– Другарко?!
– Какво има, Станеску?
– Ами за закуска ядох (тук читателят трябва да запълни неизреченото със закуска,
предизвикваща диария)…
Ръката на другарката инстинктивно се насочва към рулото тоалетна хартия, стоящо до
прускосиния дневник. Ръката е пълничка, изглежда мека, момчето обаче знае, че
тази ръка може да размахва с безкрайна жестокост линията, че може да щипе и да скубе за
перчемите.
– Станеску, знаеш ли колко ми е писнало от твоите проблеми?
Момченцето подскача от крак на крак, размахва нервно ръце пред бюрото ѝ. Усеща как
студената пот бликва през разширените от паниката пори на кожата му.
– Много ви моля, другарко!
– Станеску, ще стискаш като другите, докато удари звънецът.
– Ама не мога. Честна дума, не мога.
– Не излизаме от клас по време на часа.
Дясната ѝ ръка държи рулото тоалетна хартия, а лявата се насочва към дървената линия.
Но е твърде късно.
От първите чинове се дочува хихикане, а пък миризмата бързо напредва към бдителните
ноздри на другарката Поп, чието кръгло лице става червено като рак.
– Напусни, Станеску! Бързо вкъщи и утре те чакам с майка ти, с госпожа учителката,
нали?
(Оставам на вас да изпълните последните изречени думи с цялата омраза, жлъч и
пролетарски гняв, които можете да си позволите.)
***
Kнигата е издадена с подкрепата на Румънския културен институт/Institutul Cultural Român.
Прочетете откъс от книгата тук