Колко пътува светлината от едно спряло слънце и какво можем да свършим за тези минути? Коя е най-могъщата дума? Какво означава да закъснееш за среща, уговорена преди 40 години? Какво ще правим със смъртта утре, в близко бъдеще?
Истории за любов и край, с предчувствие за чудо, както би казал Гаустин. Вгледани в лицата от последните дни, вслушани в гласовете им.
Остро перо и нежен поглед... С Георги Господинов се гмурвате в един въображаем свят, където всяка буква препраща към жена, всяка дума се люлее между тъгата и хумора. Чувствеността винаги е наблизо, а традициите се сблъскват със сегашното.
Le Nouvel Observateur, Paris
Първо издание: август, 2013 г. (ISBN: 9789544919450)
"И всичко стана луна" в Goodreads
Стоян Алексиев чете откъс от "И всичко стана луна" от Георги Господинов
Ревю на Александър Кръстев в „Аз чета“
Ревю в Под моста : "В И всичко стана луна ще намерите всичко, от което се нуждаете.“
Из книгата „И всичко стана луна”
"Чувството, че някъде там има и някой друг, който също е толкова уязвим и раним, ти дава вяра и оптимизъм... и дори забелязваш, че докато си чел, луната всъщност си е отишла и всичко отново е слънце..“
– Зорница Кънчева
"Лунното преображение на Беняминовия разказвач“
– Миряна Янакиева, Литературен вестник
ПРИЗРАЦИ
Веднага познах гласа му, като ми звънна. Не бяхме се чували, откакто замина от България, значи точно 14 години. Сигурно имаме отделен център в паметта за гласовете на приятели. Седяхме на един чин, той беше цар на математиката и нула по литература, аз – обратно. После той откри компютрите „Правец“, аз – пишещите машини „Марица“. Малко по-късно, към 1992, каза, че никога няма да се върне в тази държава – и замина за Канада. Доколкото знаех от няколкото мейла, които сме разменяли, сега беше водещ софтуерен специалист в голям немски институт. Така ставаше тогава, отличниците по математика заминаха, а отличниците по литература останаха тук. Особености на международния пазар.
Та този мой приятел, който наистина не се беше връщал досега, ми звънна по телефона. Каза, че е в София за няколко часа, и трескаво започнахме да уговаряме място за среща. Кино „Одеон“ не му проговори нищо (ами да, сигурно го помнеше като „Дружба“), усетих, че се колебае за още две-три места, които му предложих, и когато накрая той каза да се видим на Мавзолея, аз автоматично приех. Като домакин, комуто е все едно къде, стига да е удобно за госта. В последния миг, преди да затворя, се сетих и чак извиках в слушалката:
– Ама Мавзолея го няма, нали знаеш…
Вече беше затворил. Представих си го как пристига пръв на срещата, оглежда се притеснено, чуди се да не е сбъркал площада или града. Може ли да не забележиш цял мавзолей. Представих си още как в крайна сметка се престрашава и спира някой минувач. Нарочно избира малко по-възрастен, да помни. „Прощавайте, да знаете къде се намира Мавзолеят? Тук някъде трябваше да бъде…“ Минувачът го поглежда подозрително – този луд ли е, чужденец ли е, или пак някаква скрита камера. И възмутено отминава...