„...Стиховете на поета се сбогуват не само с колективните образи на обществото, но и с неговите митове. Изтъкано от невероятния баланс на минало и настояще, тъмнина и светлина, борба и житейско безветрие, сътвореното от поета чете с неподозирана лекота битието, оживява улиците с причудливи поетически образи и истории, неразказвани досега...“
Ангел Дюлгеров
„...Тази вече очертана поетика има своето смислово ядро в единството на отстояваните ценности („любовта – убежище на светлината“ или „думата свободна“ например) с целия метафоричен строй на Сашо-Серафимовата поезия...“
Светлозар Игов
Сашо Серафимов е роден на 30.08.1953 г. в Добрич. Завършил е Славянския университет в София, специалност Социална педагогика. Издал е стихосбирките „Белег“ (в съавторство, 1979), „Дума свободна“ (1990), „Дарителят на сънища“ (1994), „Врата на хоризонта“ (1998), „Синият поглед на дървото“ (2004), „Потъване на светлината“ (2009) и книгата за деца „Объркани приказки“ (1995). Пиесата му „Шивачът на приказки“ печели трета награда на Международния фестивал на куклените театри „Златен делфин“. Негови стихове са превеждани на руски, сръбски, хърватски, немски, английски, полски, словашки, турски и др.
Из ръкописа на „Старците умират в края на света“
Една сутрин, както си вървях по пътя, попаднах в един бял стих. Беше чиста случайност, защото белият стих, или свободният си е толкова бял и прозрачен като въздуха - толкова невидим и неконтролируем. Просто невероятно – как го нацелих.
И естествено, денят ми се разпиля по цялата улица, излезе извън града, напусна държавата, мина през Европа, подритна света като футболна топка, нагази в Космоса и му изгубих края. Озовах се навсякъде.
Земни и извънземни мисли излитаха и се връщаха в главата ми, кацаха по цялата космическа карта, навъртаха се из алеите на историята, прескачаха оградата на новата ера и се връщаха още по-назад. Мамка му – казах си, ще се изгубя, а с мене и цялата българска държава. После иди я търси в атласа. Кой ще повярва, че един бял стих, невидим, дето хората го нямат за нищо, е прецакал една хилядолетна нация? А и най ми беше тъжно за политиците. Те толкова труд хвърлят да я погубят, вече стотици години, пък аз само с едно случайно залитане ще им отнема хляба от ръцете. Язък за труда им, за усърдието на всички българи, дето толкова години ги храним и поим. И както отчаяно си вървях по невидимите пътеки на белия стих, изведнъж зърнах „СТАРЦИТЕ УМИРАТ В КРАЯ НА СВЕТА” отворих я и се завърнах в държавата си. Видях, че нищо не се е променило и се успокоих.