hide

13.00 лв.
11.05 лв.
Извън наличност

Вярност към духа или значението на нещата

Оформление
Корица
Твърда корица
Корична цена
13.00 лв.
Брой страници
346
Издадена на
09.2008
ISBN
9789544914387


„Поетическата работа на Иван Теофилов не борави с видимостите като гледки, не насилва паметта травматично (чрез паметта блаженстваме!), не играе с езика лекомислено (чрез езика познаваме!). Мисловно натоварените пейзажи и културно напластените градове, които присъстват като основна символна група в неговото творчество, ни подсказват стремеж да се отиде отвъд личния жизнен опит в полето на универсалния смисъл – но през въображението, а не през фантазията. У Иван има някакво предразположение и усет („усет” сякаш е любимата му дума!) към ейдосите на нещата. Забележителното тук е, че той е може би последният български поет, който, пишейки така, постига възвишеност.”
                                                                                                                                               Ани Илков
  

„Иван Теофилов е схванал ерозиращата опасност от разрива между същината на нещата и тяхното наричане. Думите са  „материя” деликатна и същевременно опасна, те могат да преобразяват и да подменят нещата, ето защо поетическото слово търси да открие своя истински житейски еквивалент. „Каквото и да заговорим, свирещи синигери, остава клетката от думи” – ще каже поетът в стихотворението „Синигери” , сякаш за да подскаже, че словото е  не само „мъка”, но и периметър завещан, извоюван, в който човек трябва да съумее да се изрази, да извести за себе си. А може би тези стихове трябва да бъдат разчетени и като размисъл за различията между  волно-природното („синигерско”) „свирене” и трудно-отговорното („поетическо”) достигане на словото. Ето в тази обемност на поетическото послание се крие и неговата значимост, дълбочината му, която понякога наричат философска.”

Валери Стефанов


„Ако Цанко Лавренов видя възрожденско-иконописния Пловдив, Иван Теофилов видя антично-медитеранския Пловдив.

Пловдивските картини в лириката на Иван Теофилов на пръв поглед са пейзажи, но не ги възприемаме като „пейзажи” не само защото са „градски”, а защото самият лирически поглед ги конструира не като „натура”, а като „култура” – като контемплативна нагласа на съзерцаващия ги дух. И дори когато изглеждат като декор, в тях – чрез отсъствието си – живее и екзистенциалният, и историческият драматизъм на битието.”

Светлозар Игов


„Съзерцанието и пресъздаването на творческия акт, тази огромна работа е желание да съхраниш миговете на озарение, да съхраниш духовността в отминаващото битие, да извадиш от знаците на древността тяхното съдържание, да постигнеш познанието на цялото битие. Но тази огромна работа е всъщност неизпълнима. Винаги, всяка минута нещо си отива, преди да го направиш образ, и това наше несъвършенство е изворът на новия тон в лириката на Иван Теофилов – светлата елегичност…”

Михаил Неделчев
    

„Поет като Теофилов предлага  културата като логична нишка от метафори, произлезли от всяка култура, защото субектът е завършена културна симбиоза, гражданин на света, отръскал конкретностите на етноси, родове, общества. Надредна фигура, субектът събира в пейзаж, в размисъл, в сентенция на екзистенцията отдавна минали неща, за да ги събере колажно в нов свят на универсалния културен човек.”

Пламен Дойнов


„Иван Теофилов е поет от висококаратна проба. Заетата с венцехваления критика в онези години малко писа за неговите стихове, защото той се занимаваше с анализа на хилядите безсребрени мигновения на щастие, които въпреки всичко съществуваха в тинестото ни, блатно ежедневие…

За мен не е важно колко често се срещаме, какви са неговите последни пристрастия – той за мен е неизменно това, което винаги е бил: човекът, който писа стиховете за най-любимите ми постановки, авторът на вероятно най-доброто, което съм направил през живота си – пиесата „Поетът и планината”…

Леон Даниел


„Тънка пътека от лично достойнство свързва хората на перото от двата бряга на прекъснатата ни за 45 години история. Иван Теофилов е сред тях. Той е един от малкото, което ми дава правото да настоявам, че духовният свят на българина никога не е изчезвал.”

Рада Москова