Хуан Хелман

Хуан Хелман (1930), поет, журналист и преводач, е една от най-забележителните личности в латиноамериканската поезия. Ражда се в семейството на украински евреи в Буенос Айрес, в работническа среда. Първото си стихотворение публикува на 11 години. За кратко следва химия, съосновава литературен кръжок на име Коравият къшей и преди напълно да се посвети на публицистика, поезия и политически активизъм, работи като шофьор на камион и продавач на авточасти. От 1975 г., когато се налага да напусне родината си заради все по-агресивното преследване от страна на крайната десница, пребивава на различни места (Рим, Мадрид, Париж, Манагуа, Ню Йорк), докато не се установява в град Мексико, където живее и досега. В негово отсъствие най-кървавата аржентинска диктатура, присвоила си името Процес за национална реорганизация (1976–1983), го осъжда на смърт, синът и снаха му са задържани и убити, а роденото им в лагер дете е дадено за тайно осиновяване в Уругвай. Битката на Хелман за издирването на неговата внучка (първата им среща е чак през 2000 г.) прави от поета и борец за човешки права, а в кампанията се включват интелектуалци от цял свят.

“...обаче нека /

се върнем към поезията /

не им е леко на днешните поети /

никой не ги чете особено /

и тези никои почти ги няма /

престижът на професията падна /

и става все по-трудно поетът

да вземе ума на някое момиче / или пък президентски пост /

или от бакалията на вересия /

воин някой да извърши подвиг за възпяване /

владетел да брои на стих по три жълтици /

и не е ясно дали е така защото не достигат момичета / бакали / воини / и владетели /

или поети просто няма...”

(Из Относно поезията, стихотворение на Хулио Греко, хетероним на Хелман от На юг)

Първата стихосбирка на Хуан Хелман, Violín y otras cuestiones (Цигулка и други въпроси[1]), излиза през 1956 година. Следват близо 30 други – сред които Velorio del solo (1961), Gotán (Готан, 1962), Cólera buey (1964), Стихотворенията на Сидни Уест (1969), Fábulas (Басни, 1971), Relaciones (Отношения, 1973), Hechos y relaciones (Факти и връзки, 1980), Citas y comentarios (Цитати и коментари) и Hacia el sur ( На юг, 1982), Carta a mi madre (Писмо до майка ми, 1989), Dibaxu (1994 – на ладино, испанския на сефарадските евреи), Mundar (Светуване, 2007), El emperrado corazón amora (2011) – есеистични изяви, либретата на две опери и две кантати, преводи на над дузина езици. За творчеството си Хелман получава множество отличия, сред които почетни гражданства, титли доктор хонорис кауза и ред писателски награди: италианската Мондело (1980); аржентинската национална награда за поезия за 1997 г.; Хуан Рулфо за латиноамериканска и карибска литература (2000); аржентинската Родолфо Уолш за публицистика (2001); Хосе Лесама Лима на кубинския културен институт Каса де лас Америкас за антологията Pesar todo (2003); чилийската Пабло Неруда за ибероамериканска поезия (2005); испанската Кралица София за ибероамериканска поезия (2005); Сервантес (2007) за цялостно творчество на испански език; първата Златна тибетска антилопа на международния поетически фестивал в Цинхай, Китай (2009); мексиканските Карлос Монсивайс за културен принос и Виктор Сандовал за латиноамерикански поети (2011) и други.

“Един мъж желаеше неистово една жена,

на едни хора това не им се виждаше уместно,

един мъж желаеше безумно да лети,

на едни хора това им се видя неправилно,

един мъж желаеше горещо Революцията

и напук на мнението на жандармерията

се покатери по сипкавите зидове на редното,

гърди разтвори и захвана да изважда

околностите на сърцето си – развя

неистово една жена, политна

безумно на света под свода

и градовете лумнаха, и знамената.”

(Мнения, из Готан)

Стихотворенията на Сидни Уест (1969) е книга мистификация: авторът й се представя за неин преводач от английски, а уточнението “Преводи III” под заглавието се дължи на два други негови “превода” на измислени поети – Джон Уендъл и Яманокучи Андо, – публикувани в Cólera buey. Стихотворенията на Сидни Уест неслучайно са сравнявани със Спуун Ривър. Епитафии на Едгар Ли Мастърс (1868–1950) и са озаглавени от първото до последното Жалба по...: техните герои присъстват предимно чрез отсъствието си, мястото на действието е сякаш САЩ, а времето – някъде през 60-те години на ХХ век. Макар и не задължително.

“Какво се знае?

За стихотворението – нищо.

Идва, трепва

и драсва изгоряла клечка кибрит.

От него нещо вижда ли се? Нищо. Протяга

ръка да хване

вълничките от време

в гласа на някакъв щиглец.

Хвана ли нещо? Нищо...”