„Хората зад книгите“ е литературен бюлетин, публикуван от ИК „Жанет 45“ два пъти месечно. Сърцето на всеки брой е автор, илюстратор или преводач, чийто творчески и професионален път е свързан с издателството. В бюлетина ще откриете кратки интервюта и откровени книжни препоръки, както и код за –25% на създадените и предложените от госта книги, валиден 2 седмици.

Освен споменатото, абонатите получават информация за:
⇉ предстоящи събития с книгите на „Жанет 45“;
⇉ настоящи промоции;
⇉ нови заглавия. 

Запишете сега!

В брой №26 предлагаме интервю с Наталия Делева.

Въпросите зададе Гергана Димитрова

1. След броени дни ще отбележим Деня на майката. Тя е централен образ и в твоите книги – като арена на вътрешни борби, като неизлечимо отсъствие. Какво би казала на всички майки, тепърва посягащи към творчеството ти?

В „Невидими“ образът на майката е желан, но отсъстващ от живота на главната героиня, отраснала в Дом за деца. Точно това отсъствие, парадоксално, обзема пространството в наратива – тя съчинява родителите си, представя си как би изглеждал животът ѝ с майка, която я пази и обича, която приготвя коледни трапези и шоколадови торти за рождения ѝ ден. Търси причините за изоставянето си, причините за избора на майка си.

В „Пътна връв“ главната героиня, макар историята ѝ да е съвсем различна, също търси обяснение за действията на майка си – в този случай, докато остава и опитва да запази собственото си семейство въпреки насилието, което преживява. Това да е дъщеря и майка едновременно беше важно решение, въпреки че тя самата се чувства амбивалентно към идеята да има дете. Защото много често е нужно да минем по даден път, да станем ние самите родители, за да разберем избора на своите.

Въпреки че в България осми март се чества и като Ден на майката, този празник най-напред е Международен ден на жената. Тръгва, знаете, от противопоставянето на жените срещу патриархалните норми и закони, които са дискриминирали жените тогава, и извоюването на правото им на глас. Правото на избор. И в „Невидими“, и в „Пътна връв“ това право на избор е основна линия и стои срещу социални и културни норми, срещу роли, които обществото отрежда на жените. Едно от вкоренените очаквания е, че всяка жена трябва да бъде майка и основната грижа за децата да пада върху нея. А причините да не бъдеш майка могат да са безброй – било то поради личен избор, било по съвсем други причини, често извън нас самите.

Слава богу, това мислене се променя, но бавно, тромаво, фрагментарно – чоплим го като слюда, отчекваме тънък слой, но има още доста под него. Давам си сметка, че един роман не може да преобърне мисленето – и не това е целта на който и да е роман – но може да провокира читателя да погледне на нещата от друга гледна точка. Тази на жената, която има избор да решава как да премине през живота – с вдигната глава и знанието, че не е сама.

2. Освен за раната, „Пътна връв“ е роман за изцелението. Как изглежда то за теб?

Не знам дали „Пътна връв“ е роман за изцелението. Изцеление след преживяна травма рядко има, не и пълно. Особено като говорим за насилие, преживяно от дете. Травмата се заключва в клетките и я носим в себе си, предаваме я през поколенията заедно със срама и с вината от случилото се, които не са нашият срам, нито нашата вина, и все пак ги пазим като свои. Те определят начина ни на мислене като възрастни, поведението ни, това какви родители ставаме – или пък решаваме да не станем, точно за да прекъснем тези поколенчески митове.

Вместо изцеление, в „Пътна връв“ има разбиране за това откъде тръгва насилието, осъзнаване за това какво се случва, когато обърнем гръб и си затворим очите, за липсата на закони, конвенции, т.е. на реална закрила от институциите.

3. Какво развитие претърпя с написването на „Невидими“? Отрази ли се на подхода ти към следващата книга?

Има нещо много хубаво и освобождаващо в това да пишеш първи роман, защото никой не те познава като автор и няма очаквания. Когато пишех „Невидими“, спокойно нарушавах всички традиционни разбирания за роман – като започнем от фрагментарната и хибридна форма до преплитането на девет истории на хора от периферията на обществото в основната сюжетна линия.

Когато започнах да работя над „Пътна връв“, исках да си създам условията, за да се чувствам точно толкова свободна в писането, колкото и при първата книга. Да мога да експериментирам, смело да огъвам полето на традиционния роман. Отначало започнах да го пиша на български, но постепенно си дадох сметка, че когато историята преминава от детството на героинята в България към живота ѝ зад граница, езикът също емигрира – и започнах да водя бележките си на английски. Забелязах, че има проксимика между местата и историите, за които пиша, и езика, на който ги разказвам.

Писането на друг език отвори поле за експериментиране, за нарушаване на лингвистични рамки, и реално ми даде свободата да пиша без ограничаващото очакване за втори роман. Отново се превърна в първи – първи роман, написан на английски език и за английски читатели. Може би това бе и основната причина, поради която избрах да не пренапиша книгата сама, а да се доверя на преводач.

4. От години работиш и твориш извън страната. Как се четат текстовете ти във Великобритания, където живееш, и в България, където се връщаш?

Мисля, че винаги има разлика във възприемането. При „Невидими“ българските читателите са добре запознати със социално-политическата история на България и четат романа през този филтър (мисля, че по подобен начин се чете и от полските читатели, където книгата е доста успешна и наскоро излезе и в аудио формат), докато англоезичната публика се ангажира повече с универсалността на романа – темите за идентичността, за децата, които растат без родители, за маргинализацията, за търсенето на принадлежност.

„Пътна връв“ се възприема във Великобритания като роман за имиграцията, роман за силата на духа, също и за майчинството и избора, стоящ в основата на всичко. Препратките към славянската митология, които звучат познато на българските читатели, се приемат с доста по-голям интерес от англичаните и американците. От това, което виждам, в България темата за домашното насилие през погледа на едно дете резонира най-дълбоко, особено сега, когато наративите за маскулинността и мачо културата са силно присъстващи в публичното пространство (това е по-скоро свързано с настоящия контекст, отколкото с езикови или културни различия). 

Всички тези интерпретации са валидни и по някакъв начин показват как литературата се адаптира към пространството, в което навлиза. Призмата, през която се чете една книга, се оформя от културния и историческия контекст на читателя. Допада ми това как една книга може да има множество паралелни животи и проекции, как различни читателски аудитории реагират на различни аспекти на едно и също произведение. Има го и въпросът за превода – как самият процес променя донякъде смисъла, интерпретира тона и понякога дори премества акцентите. Това е неизбежна и красива част от миграцията на литературата отвъд границите.

5. На последното си представяне в Сливен ти отбеляза, че „най-добрите истории са лични, без да са лично преживени“. Какво е нужно да се промени, за да започнем да приемаме присърце неслучилото се на нас насилие – и да се борим срещу него като общество?

Да тръгнем от разбирането, за което споменах. Да си дадем сметка, че семейното насилие не е абстрактно понятие или нещо, случващо се само на другите – на необразованите, на тези, които „сигурно са си го заслужили“, на жените, които „нямат смелост да си тръгнат“ (спойлер – не е до смелост, доста по-комплексно е). Да осъзнаем, че е много повече от семеен проблем – обществен, културен и политически е. Да спрем да търсим вината в пострадалите от семейно насилие. Вместо това да обясняваме на момичетата ни как да се предпазят, да образоваме момчетата как да уважават жената и правото ѝ на избор.

Списък за четене (книжни препоръки):

1. „Остайница“ от Рене Карабаш

Не мога да не започна с тази книга – не само защото английският превод на романа (дело на Изидора Анжел) току-що влезе в дългия списък на Международните награди „Букър“, а и защото е роман, който е заклещен в мен вече осем години и продължава да бъде една от най-вълнуващите и разчупващи всякакви канони на традиционното писане книга. Роман за лиминални състояния и преходи, поставящ свободата на личния избор срещу социални норми и патриархални роли. Роман, който не се интересува от етикети и обвивки, а поглежда дълбоко в човека – човекът, който живее с лъжата и любовта едновременно.

Запознах се с Рене като автор чрез „Остайница“ и си казах, че е жалко да не съм чела поезията ѝ преди това. Но „Остайница“ събира проза, поезия и кинематография в един хибриден жанр – със собствена граматика, ритъм, вдишване и паузи; всяко изречение е изваяно така, че да гравира образи и тези образи да останат с теб дълго след като затвориш книгата. Нямам търпение да чета новата стихосбирка на Рене, „Някой ме вика по име“.

2. „Градинарят и смъртта“ от Георги Господинов

Чувала съм, че първата книга след като получиш голяма литературна награда (бел. ред. предходната книга на Господинов, „Времеубежище“, спечели „Букър” през 2023 г.) е най-трудната за написване. Очакването да прескочиш летвата, която вече си достигнал, и напрежението от това очакване могат да осакатят свободата на писане, на необременено писане. Георги Господинов за мен прехвърля всякакви летви с „Градинарят и смъртта” – въпреки че вероятно му се е искало никога да не дойде ред да напише точно тази книга. Болезнено искрена, книгата (не казвам роман, защото обитава също едно преходно жанрово състояние между роман и мемоар) е точно толкова празнуваща живота, колкото и обитаваща очакването на смъртта. Едновременно сбогуване и възкръсване.

Бях писала нещо за местата и нещата, чрез които баба ми се връща при мен вече няколко години след като си тръгна – и всяко лято се преражда чрез семената от доматите, които беше сгънала в хартия за мен и които посях, и които поливах и откъсвах, когато узреят (а те зреят и се пълнят дори в хладното Лондонско време). Докато четях „Градинарят и смъртта“, си мислех за това колко едновременно лично и универсално е това преживяване – да загубиш близък и да го намираш после в това, което е оставил след себе си. 

Вълнуваща проза, задъхана, заемаща препратки от философи и автори, когато се достигне предела на осъзнаване и понасяне на смъртта, проза отвъд линеарността, лъкатушеща между спомени и болезнено очакване за един отиващ си живот, умерен изказ и сгъстена емоция – препоръчвам горещо на всеки, който все още не я е прочел.

3. „Кедер“ от Йорданка Белева

Няма как тези разкази да преминат през теб и да не оставят следа. Когато си припомня книгата, винаги се връщам към първия, „Семеен портрет на чернозема”, и към сцената, в която бабата на разказвача праща мъжа си в болницата да ѝ вземе отрязаната след операция гърда, за да може да я погребе в градината. Не само този разказ, цялата книга е едно бъркане в раната, погребване на болката и поглеждане към светлината.

„Болката е особен туристически обект. Някъде по света има входни такси за големите трагедии […] В раната на баба се влизаше безплатно,“ препрочитам в разказа.

Йорданка Белева оголва човешки отношения и чувства, които често ние самите сме погребали и се страхуваме да извадим наяве. Нежна, чувствена, но лишена от излишна сантименталност проза.

4. „Нещотърсач: 44 (не)обикновени предмета от близо и далеч“ от Екатерина Петрова

„Нещотърсач“ на Екатерина Петрова събира пъстротата и уникалността на предмети от различни култури и точки на света. Тя подхожда към всеки един от тях с любопитството на малко дете, което посяга към предмета с куп въпроси и с всичките си сетива, за да го опознае. Тази любопитност и сетивност придава на историите едно прекрасно, леко и приключенско усещане. Вкъщи държа тази книга близо до мен и когато почувствам нужда от чудо, просто разтварям на произволна страница и поглъщам историята.

5. „NW“ от Зейди Смит, превод: Невена Дишлиева-Кръстева

В този роман Зейди Смит улавя пулса на съвременния град – неговата многопластовост, мултикултурност, движението – и го превръща в жив, дишащ организъм. Харесва ми как умело експериментира със стила и формата, всяка глава е с различен ритъм и гледна точка, сякаш самият наратив търси своята идентичност. Обожавам не само романите на Зейди Смит, а и есетата ѝ, и се надавам скоро са четем и тях на български.

Абонирайте се тук и прочетете първи споделеното от нашите гости!