Поръчайте „Сърцето на човека“ предварително с доставка след 27 ноември.
След „Между рая и ада“ и „Тъгата на ангелите“ „Сърцето на човека“ е последният роман от „Трилогия за момчето“ на Йон Калман Стефансон – един от най-значимите съвременни исландски писатели.
След студ, загуби и дълги пътувания през мрака идва книгата за онова, което ни държи живи. В „Сърцето на човека“ Стефансон завършва една от най-поетичните и дълбоки съвременни трилогии – с роман, който се вглежда в крехкото, в любовта и в нуждата някой да бъде чут.
Светла, тиха и силна – това е книга за сърцето, което продължава да бие въпреки всичко.
Откъс от книгата:
„Смъртта не е нито светлина, нито мрак, тя е просто всичко друго, но не и живот. Понякога седим в бдение над умиращи хора и наблюдаваме как животът изтлява; всеки живот е вселена и ни боли, когато виждаме как изчезва, когато виждаме как за един миг всичко се превръща в нищо. Разбира се, животите биват различни – проза за едни, приключение за други; но всяко съзнание е свят, разгърнат от земята до небето, и как може нещо толкова голямо да изчезне така лесно, да се превърне в нищо, без да остави дори мехурчета, нито дори ехо? Но отдавна към нас не се е присъединявал никой; ние сме безкръвни сенки, по-малко от сенки – лошо е да си мъртъв, а да нямаш право да умреш; това не се отразява добре на никого. Преди време някои от нас се опитваха да избягат по разни начини: хвърляхме се пред приближаващи коли, натиквахме се в пастта на свирепи кучета, но виковете ни бяха беззвучни, зъбите на кучетата минаваха през нас като през въздух; как така можем да бъдем по-малко и от нищо, а да помним всичко, да сме мъртви, но и да усещаме живота повече от всякога? Ала сега можеш да ни намериш свити на кълбо в гробището вечер, зад черквата, която се мъдри тук от хиляда години, макар че постройката невинаги е била същата. Нашата черква, в която пастор Торвалд се опита, за съжаление, без успех, да намери прошка и да надмогне своите слабости; силата на всеки човек се измерва единствено с неговите слабости, с начина, по който се изправя срещу тях; отдавна е изчезнала тази дървена черква, облицована с гофрирана ламарина, и на нейно място е издигната друга, направена от камък, от материала на планините, и това е удачно; на такива места черквите трябва да са построени по образеца на планините или небето. Единствените мигове, в които усещаме мъничко спокойствие, са тук, на гробището. Тук си представяме, че можем да различим мърморенето на мъртвите в пръстта – далечна алюзия за весели разговори. Ето как отчаянието може да заблуди. Но миговете спокойствие постепенно се увеличават, дори като че ли се удължават, бавно се разтягат от части от секундата до цели секунди. Не се чувстваме точно добре, но тези думи поддържат топлината в нас, те са надеждата – там, където има думи, има живот. Приеми ги – и ние ще оживеем. Приеми ги – и тогава ще има надежда. Това са историите, които трябва да разкажем. Не ни напускай..“