Телефонни обаждания от Роберто Боланьо

Телефонни обаждания (1997) е първият от общо четири сборника с разкази на Боланьо. Историите в книгата действително са свързани с разговори по телефона: любови, отмервани от падането на монетите в апарата; плашещи известия по никое време; плахи опити за пристъпване в непознати територии през нечия слушалка; опасана от кабели земя. Но у Боланьо дистанцията не е повод за отчуждение, а неочакван вид близост. Подобно на чудат колаж от вестникарски изрезки, четиринайсетте разказа, в които неизвестно колко е измислица и колко – биографични факти, изсипват пред читателя многогласа маса от хора, събития и места (СССР, Щатите, Испания, Чили, Мексико). Личният живот в неравна борба с безличната статистика, чудото в баналността, триумфът в провала. И обратно. Някой някого търси по телефона.
Специално за българското издание: предговор от поета Омар Лара и в приложение – Съвети относно изкуството на разказа от Роберто Боланьо.

В Колумбийския национален университет ме запитаха: „Какво се случва в литературата на Латинска Америка?“. А аз отговорих: „Случва се Боланьо. Останалите писатели наблюдават в мълчание, правят се, че нищо не е станало, подражават му или го разискват“.
– Леонардо Валенсия, El País

...бароков, но кратък; ерудиран, без да е педантичен; трагично метафизичен и автентично хумористичен; луд по поезията, но надарен с безукорна разказваческа ефикасност... Феномен, разположен някъде между Уди Алън и Лотреамон, Тарантино и Борхес...
– Фабрис Габриел, Les Inrockuptibles

Бих искал да приличам на Шерлок Холмс. На капитан Немо. На Жулиен Сорел, нашия баща, на княз Мишкин, чичо ни, на Алиса, нашата учителка, на Худини, който е смес от Алиса, Сорел и Мишкин...

...Мога и да се направя на палячо за читателите си, ако случайно ми скимне, но никога за властимащите. Звучи малко мелодраматично. Звучи като изявление на почтена курва. Така или иначе, това е положението...

...Истината е, че не отдавам кой знае какво значение на собствените си книги. Много повече ме вълнуват книгите на другите.
– Роберто Боланьо, из последното му интервю Изповед на дивия детектив, за Playboy México

Чилиецът Роберто Боланьо, който почина от чернодробно заболяване в Испания през 2003 г. на възмутително ранната възраст 50 години, е един от най-интересните литературни наследници на Гарсия Маркес. И макар да се оказа, че маркесовският магически реализъм не е чак такава артистична революция, каквато изглеждаше в началото, Боланьо е латиноамериканският автор, който откри ако не нови направления, то поне нови употреби за преждевременно остарелите тропи. Силата и оригиналността на неговия поглед се състоят в опустошителния скепсис, който той прокара не само до методите на магическия реализъм, но и до самия извор на художествената литература. Неговото творчество е пресечната точка, в която Гарсия Маркес се среща с Бъроуз, а Борхес – с Мейлър, при това не кротко, а с шумно взаимно опердашване.
– Джон Банвил, The Guardian

Важно е да се отбележи колко бързо този почти неизвестен приживе автор намери световно признание след смъртта си. Боланьо сякаш е феномен от роман на Боланьо: при него на фокус често са писатели, които така и не дебютират; загадъчни поети, с които се злоупотребява, без те да реагират. Такъв един отсъстващ писател стои и в празния център на станалите междувременно световноизвестни творби на Боланьо. Творби, които доказват, че възможностите за разказвачески експерименти далеч не са изчерпани. Творби, в които всичко е с по много значения и само едно е без съмнение: че писането спада към най-важните начинания, на които човек може да се посвети в своя кратък живот; че в този пропаднал свят едва ли нещо заслужава такава всеотдайност както литературата.
– Даниел Келман, Frankfurter Allgemeine Zeitung

Пишеше отдавна, четяха го отскоро, а славата му дойде посмъртно. Беше меланхоличен и забавен, мил и ексцентричен. Обичаше Елвис, Сюисайд, капитан Немо, Худини, да закусва с кроасан и със сутрешния вестник в крайморски кафенета, да прави любов и да чете Сервантес, Мелвил, Джон Кенеди Тул, Бретон, Жак Ваше, Петроний, Паскал, Жари... Беше от онзи тип хора, заради които ви се прищява да смените физиономията на поредния глупак, заговорил свойски за литературата – Боланьо знаеше, че „Книга“ не е същото като „книжле“ и че разликата между двете понякога оправдава цял един живот.
– Оливие Мони, Le Figaro

...Удиви ме аурата на мистерия и меланхолия у Боланьо – нещо като микроклимат, който напомня (заедно с неговия изчистен, репортажен стил) на Бабел и Кафка; атмосфера, която изличава всичко извън разказа... Въпреки че идеите, с които е просмукано Боланьовото творчество, са комплексни и предизвикателни, трудно е да си представим автор, който да е по-далеч от откровената идеологичност. Както и в историите на Бруно Шулц, структурата на Боланьовото повествование клони повече към особената, асоциативна логика на кошмарния сън, отколкото към конвенционалната структура на традиционния разказ. Нищо не е предсказуемо, ала всичко, което се случва, в ретроспектива изглежда сякаш е било неизбежно.
– Франсин Проуз, The New York Times

Той взема наличното, точно както Джойс прави с Ирландия почти век по-рано – едно разсипано общество с особена литературна традиция. И се захваща да го преобърне, да използва хаоса му, неговата безформена и нестабилна природа, агресията и да сътвори мит от тази суровина, нещо стабилно и дълготрайно, да го въздигне до най-шеметните висоти на литературното постижение. И Боланьо като Джойс работи в странство, и пак като Джойс прави всяка следваща своя книга все по-амбициозна, така че са ни нужни години, за да обемем неговото мащабно постижение.
– Колм Тойбин, The Guardian

Роберто Боланьо веднъж каза, че е по-склонен да бъде детектив, отколкото писател – само че не някакъв досаден наемник, а ангел-мъстител. Като Чандлъровия Филип Марлоу той бе разочарован романтик със страст към изобличаването на злото и укрепването на надеждата.
– Майкъл Сейлър, The Times Literary Supplement

Най търсени книги днес

hide

Телефонни обаждания