В „ускорените пейзажи“ на Христина Мирчева се разиграва изгубената, но винаги струваща си битка да се улови и задържи нетрайното, убегливото, да се „хване слънцето“ – в обектива, в думата, в жеста… На пръв поглед лежерните „акварелни“ стихотворения всъщност разказват напрегнати сънища или изплъзващи се миражи – плод на светлина и въображение.
Книга, която ускорява сърцето, окото, ума…
Надежда Радулова
За книгата:
Dictum – разговор с Валентин Дишев по БНР Христо Ботев (05 юни 2015)
"Деликатна, изключително красива, изключително замисляща книга, книга за преминаващото, но не и за преминаването, писана не от онзи, който просто преминава, а от онзи, който се вглежда в нещата, опитва се да ги удържи, но и да не ограничава свободата им, опитва се да ги има без да ги притежава. Така че - книга, която трябва да бъде прочетена."
Нели Лишковска, Лира, „Ехоландшафт”, 16 юни 2015
Читателят възприема света от позицията на слепец, нуждаещ се от словото, за да вижда. Поезията му дава онова познание, което е било недостъпно за него до този момент. Стиховете на Христина Мирчева създават определени поетични вълни, които достигат до имагинерното, отразяват се в него и връщайки се при читателя, то вече може да бъде разпознато като действителност. Нова реалност. При това – много по-желана и красива.
Код култура, DCTV – Емилия Терзиева, 19 юли 2015
Живописното присъства в тази малка книжка, която за мене беше откритие. Христина Мирчева има неочаквано усещане за взиране в цветовете на делника – това е нейната магия. Стихотворенията са написани като дишане. Ако трябва да избирам за антология, бих избрала стихотворението „Ускорени пейзажи” – толкова лятно пулсира!
Артефир, БНР (Христо Ботев) – Димитрина Кюркчиева и Гергана Рачева, 29 юли 2015
Лаконичният изказ не спестява на читателя чувството за дълбочина, за вглеждане навътре, за търсене на причините. Декорът е градски. Лирическият герой – отстранен, но не отчужден, успяващ да запази „здравословна дистанция”, един модус, който допълнително засилва усещането за самотност, за бездна между случващото се и желаното. Светът в „Ускорени пейзажи” е флуиден, но не и акварелен. Той тежи невъзмутимо. И несмутимо. Точно като в живота.
Ина Иванова, „(Недо)сънуванит свят на Христина Мирчева”, в. Марица, 05.09.2015
Едно приплъзване по перфектния кадър, едно засядане в плитчините на спомена, едно ускоряване на пейзажа – възможно ли е тези наглед безобидни действия да се окажат опасни за изживяване състояния? Защото тази книга, пестелива откъм брой стихотворения и неочаквано разточителна откъм смислова многозначност, е „заета” с други себереализации: да поставя въпроси, да прави от картинността поезия, да ни озадачава с неуловимата си поезия, да ни потапя в зрителни, темпорални, ментални и емоционални илюзии и едновременно с това – да разбива илюзиите пред нас; да не дава отговори.
Иглика Дионисиева, „По-тежко от всичко – неуловимото”,
Литературен вестник, бр. 30, 30.09-06.10.2015,
Избраната поезия е многопластова. На моменти уж лаконична, а със стъпала, водещи в подземия. Чуваш река, движение на гребла, разговор на хора. Не ги мяркаш, но те съществуват в пространството около теб. Море и преглътнати истории напипвам след точките. Нито едно многоточие – знак за точно премерен изказ и завършеност. Из облаците на стихотворенията живее слънцето, сгъстеността на краткото време, приласкаването на неусетното преминаване от ден във вечер, от вечер в нощ. Динамика и ритъм, замах и въображение в редовете. Стихове, които не омръзват. Ще се чете отново. За мен означава, че е Поезия.
Христина Панджаридис, „Човек съм, кошница от върви”,
Културни новини, 14.10.2015