„Романът „Последна стъпка“ е монотонно болезнен: стъпваш изречение след изречение – все стабилни и еднозначни – и изведнъж усещаш под читателското си ходило изречение, което,като отлепена плочка от тротоар, те опръсква с калта на живота. Българският живот. Животът на моето поколение.
И моите собствени тайни започват да се боричкат не на шега с откровеността, с неприятната откровеност на Йордан Славейков, докато се предадат в битката с този текст. Докато приемат настървените истини в „Последна стъпка“ – не само истини за карантията на Прехода, но и за моята собствена самота и моя собствен страх. И за мен основният въпрос е кога страхът се превърна в наркотик, благодарение на който най-после да се усетим живи в битовата трагедия на своя живот.
Йордан връща с романа си неподправените измерения на трагедията, защото всъщност връща разговора за любовта. Толкова малко любов, чието неразбиране носи толкова много срам, бедствия и бедност, и неспособност на героите да разкажат живота си, да доказват, че не са само тяло и село, и бит.
Тази екстатична книга има вкуса на бучката пръст, която централният персонаж изяжда пред гроба на своя приятел от детинство. Има вкуса на пръстта, в която се превръщат близките ни още тук.“
Марин Бодаков
В. „Култура“, бр. 22/2015