Пет томчета за 50-годишен творчески живот – много ли са, малко ли? Каквото и да решите, това са най-важните неща, които Божана Апостолова е решила да сподели с читателите си, малки и големи. Дали са хубави? „Нейните книги са повече от хубави – пише проф. Миглена Николчина. – Те са измежду онези книги, които са важните за придвижването на една литература. Като звездата, която огъва с гравитацията си космическото пространство, творчеството на Апостолова огъва литературното поле и в това огъване събира и задава посоки. И пътища.”
Том първи представя прецизно подбрана от авторката подборка на 140 стихотворения от деветте й книги, писани в продължение на 50 години творчески живот.
„Писането на Божана Апостолова заплита две линии и два гласа. Единият удържа поетиката на ярката, внимателна, бароково загъната метафора – отчасти обвързана с една епоха на седемдесетте години, отчасти с едно място – Пловдив, като особен център на лирически търсения и, доколкото съм го усетила, на лирическа агоналност, на надпреварване в блясъка на прецизната поетическа речевитост. Към този глас трябва да добавим и нещо на пръв поглед твърде различно – уклона към морализъм, към поука, към съдене и подреждане, към позицията на ментора... Независимо дали ни се нрави, или не, този аспект е неделима част от една литературна утопия, която се стреми да се превърне в свят и която, подобно на завършената в себе си метафора или на затварящата стиха рима, се обляга на строгия формализъм на реда, на закона. Ето го възелът. Възелът, който утешава, прибира, спасява в майчинското лоно на езика.
От друга страна, писането на Апостолова непрестанно се променя по посока на все по-резки, остри, необичайни прозрения – необичайни по куража си, по отказа си да се водят от готови отговори и утехи, от фасадите на приетото. От простата реч на всекидневния бит до еротичния кошмар на червея, изпълзял от гроба на бащата, за да я погали – тези думи, обезпокоително „надупчени от човки на врабчета“, разгъват нишката на едно „яхване на залеза“, което синхронизира творчеството на Апостолова с предните линии на най-новите търсения. Така творчеството й едновременно удържа една вече завоювана идентичност и заедно с това постоянно я напуска, оставя я зад себе си, втурва се в други територии. Едновременно съхранява единството на времената и успява да бъде съвременно на най-новото. Носи мъдростта на зрелостта и нехайната незавършеност на тийнейджърството.“
проф. Миглена Николчина
„Поезията на Божана Апостолова е странна, избухлива смес от сърдечен смях и стръвна ярост. Стиховете й издаваха труден характер, закодиран в сърцето и в данните на поетесата. Обаче въпреки хиромантията на известеното, никой не успя да прочете докрай неочакваното и ново избухване на тази саморазрушаваща се, но и самосъздаваща се поетична същност.
Неотдавна у Божана Апостолова нещо изригна и на бял свят се явиха няколко десетки стихотворения, които хем приличаха на предишните й словесни рожби, хем сякаш бяха сътворени от различни бащи. Прочетох потресен тези извънземни послания, възхитих се на изящността и извисеността на устремената поетична линия, в очите ми заседнаха цяла шепа златни словесни зрънца, които повечето празнични поети не могат да разровят в себе си през целия си дълъг и прозаичен живот...
Сякаш не стихосбирка е това, а свободна, разтворена на поляната и разпъната направо на тревата памучна трапеза, върху която има за всеки добронамерен по нещо – и за жадния за небесност, и за гладния за земност. Книгата й „Възел“ се явява развръзката към творческото й умение да бъде удобен инструмент в ръцете на Бога, да бъде преводач на Неговите трепети, да бъде словар, писар и хроникьор на Тайната, наречена поезия.“
Румен Леонидов