hide

12.00 лв.
10.20 лв.
 

Гошко

Редактор
Иглика Василева
Корица
Мека корица
Корична цена
12.00 лв.
Брой страници
176
Издадена на
09.2013
ISBN
978 954 491 951 1

 

„Гошко” е най-новата книга на Силвия Чолева. Това, което споява разказите в сборника, е преди всичко пресъздаването на житейското поведение на съвременния „герой” тук и сега. Нишките на външния свят и личната съдба се преплитат ту в синхрон, ту в опозиция, за да пленят въображението с фината чувствителност и магичното обаяние на таланта. В жанрово отношение сборникът съдържа както традиционни разкази, така й мистични, но всички те ни въвеждат във видимия и невидимия живот не толкова на героите, колкото на твореца. Разкази, в които краят често е начало на размисъл.
Иглика Василева


Това е книга за бързеите на самотата между нас и хората, които обичаме. Разказите на Силвия Чолева са плетеници от психологически коридори, в които чувствата ни се катерят нагоре - към свободата, към нищото. И целият сборник "Гошко" се превръща във вертикален лабиринт, в който близостта ни с писателката е безпощадна, неуловима. 
Марин Бодаков


Къде започва един разказ, една история? Дали на мястото, където сега сме, място, което няма нищо общо със случилото се? Или започва там, където сме били тогава, когато това е станало? И къде свършва? Там, където е краят й? Или отзвучава след него, ехо, което няма край? Или краят на разказа не е в края му, а в неговото несвършване? В излиняването на историята, в умората на героите, в тяхното безразличие? Дали ако се върнем там днес, ако сме се връщали и се връщаме от време на време, станалото ще е все още непомръкнало, все така отчетливо, с такава сила на усещанията, както тогава? И този, който разказва, ведно с този, на когото разказва еднакво ще възприемат тази история? Ако не, тогава каква е историята? Какво си мислим, че разказваме и какво се чува от нашия разказ?
Силвия Чолева, Из разказа „Гарата”

---

Големият въпрос е какво да го правят.

Това прасе е много малко, ако го изгоним, ще може да се върне обратно при другите, да намери майка си и прасенцата.

Ще намери дръжки, уплашено е, виж, че не мърда.

Амии, ще ги намери, нали е прасе, все ще си намери другите прасета.

Да ида да взема пушката, че по него, по него, ще видя сметката на някое, охранено като за суджук.

Аз пък смятам, че като е дошло, значи така е трябвало. Загубило ли се е, от ловци ли се е уплашило, ама дошло е тука и тука значи трябва да си остане.

Да, бе, ми кой ще го храни това прасе, ще разрови градината, в чудо ще се видим и ние наоколо.

Чудо не чудо, ще го гледам, надвиква ги бабата. Само една кочина му трябва.

Всички се разсмиват – диво прасе в кочина, как ли пък не, да умреш от смях…

Из разказа Гошко

---

Какво иска тя? Да бъде сама и той да си тръгне час по-скоро, досадно беше това бърборене за сина, за жена му, за проблемите й, за неговите, а - една смешна случка, тя се усмихна мислено, като си припомни подробностите, но всичко друго...

Той е смутен от хладината, която не е очаквал, тя го покани само преди два дни. Беше сърдечна, така му се стори.

Някой минава по улицата и той почти шепне: нека да остана, уморен съм, може да катастрофирам в тъмното, няма проблем, след два часа си в София по магистралата, дори не крие, че го гони.

Малко й дожалява, съвсем мъничко.

Той се възползва и се навежда през масата, шепне в ухото й, гъделичка я с наболата брада.

Тя се засмива, добре, казва, но няма да спим, ще си говорим, аз ще говоря, ще ти разказжа историите от тази улица и така неусетно нощта ще свърши, тогава ще си отидеш, ти само лежи и слушай. Защото може ли някой да каже кой е истинският ни живот? Знаем ли как животът на другите преминава през нас и какво ни остава след това?

И той вече е приел, води го за ръка по стълбите, влизат във вестибюла, стари мебели, плетена покривка на масата и ваза, продължават към една от стаите, тя напипва в тъмното ключа, леглото е голямо като, като, като такова, в което да заспиш и да умреш, но той иска друго.

Из разказа „Този, който не е тук”

---

Отскубна се някак от хватката на двамата и затича през градината пред Централна баня. Те я настигнаха бързо, единият изви ръката й до болка и въпреки крясъците другият силно я стисна за врата, заблъскаха я да върви.

Градинката беше осветена, но пуста. На една от пейките лежеше човек. Момичето инстинктивно се затегли натам, успя да се измъкне и се затича към пейката. Човешкото същество върху нея се размърда и седна. Момичето буквално се хвърли върху него.

Беше бабата.

Прегърна я силно, колкото можеше по-силно, отдавна не беше прегръщало така. Миризмата беше отвартителна.

Бабо, бабо, колко се радвам, че те намерих!

Докато бабата, още недосъбудена от алкохолния сън, мърмореше:

Не те познавам, махни се от мен, коя си, не те познавам, къш, махай се, кои бяха тези…

Двамата мъже внезапно се отказаха от момичето и затичаха към спирката, където трамваят вече пристигаше.

Бабо!

Бабата се е изправила и едвам-едвам пристъпва, подпирайки се на бастуна си, момичето я придържа под мишницата. Жената е едра, момичето слабо, едва я крепи.

Ти не знаеш колко те чаках. Всяка вечер. Стоях на спирката или при чешмите с минералната вода и те чаках да дойдеш. Защото те видях веднъж, тук, на тази спирка, чух всичко, за дъщеря ти, която ще дойде, мила бабо. Аз трябва сега да се прибера, сестра ми ще се върне. Ще се тревожи, ще се чуди каде съм, ще тръгне да ме търси. Къде отиваме, бабо, къде ме водиш?

Из разказа „Сестра”