Най-често думите играят ролята на суха плява. Имам предвид – в нашето време. Веят се по вятъра и замърсяват и бездруго прашната атмосфера. Думи, думи, думи... Хората са прекалено много и думите им са прекалено много, и това ги прави някак си незначителни и задушаващи – като прашинки. Но понякога се явява човек, носещ в себе си особен вид сечиво. Огниво. Запалка или някакъв друг вид искрометно приспособление. Душата си примерно. Някакъв особен вид душа. И този човек може с някакво незабележимо движение да запали целия тоя куп плява от думи. И да лумне най-величествен огън. Този, който може да подпали сухата плява с огъня на великото си сърце и искрометната си душа, аз наричам Поет. Диана Маркова е Поет. Вълнувам се, когато чета стихотворенията й. На едно или две от тях се разплаках, а аз съм възрастен и сух мъж. Както и да е. Нека гори, нека свети в нощта.
Калин Терзийски