hide

9.00 лв.
7.65 лв.
 

Любовите ни

Редактор
София Несторова
Оформление
Корица
Мека корица
Корична цена
9.00 лв.
Брой страници
116
Издадена на
05.2012
ISBN
978 954 491 791 3


Мирела Иванова избира да представи в антология любовната си лирика от 80-те години насам, като прегрупира в циклите „Син период”, „Четива с продължение”, „Трохи”, „Прози” и „Обичах да обичам” ключови творби от „Каменни криле”, „Самотна игра”, „Шепоти”, „Памет за подробности”, „Разглобяване на играчките” , „Еклектики” и “Бавно”. Както винаги, изборът й на заглавия дефинира (иронично) предпочетената стилистика. Мирела Иванова винаги пише за любовта, критикувайки – с непоколебима вярност - традицията на цялата българска (женска) литература. И ако това е отговорът на въпроса „за какво пише?”, то и отговорът на „как пише?” е еднозначен: като постмодернист, който виртуозно ползва жанрове и похвати, за да вложи в тях непривично съдържание. Да смеси възвишено и вулгарно във вероятно най-проходимия и прочувствен постмодерен лирически изказ у нас. Изказ, който подвиква дръзко през трапезата на далеч не само литературната публичност. Всъщност Мирела е гамен на отчаянието и пройдоха на самотността. „Любовите ни” е ярко медиатизирана книга, всъщност поредица от репортажи за карнавализацията на трагизма през последните години. Текстовете й се борят срещу фрагментацията, която превръща самоличността в произволно струпани мигове. Стиховете са увлечени от инерцията, с която нищото – социално и политическо, еснафско и фукливо – ни задръства. Затова Иванова интериоризира и хуманизира формулите и клишетата – тя, примерно, работи в Комитет за изстрадване на нещата… Нейното самоотречение в любовните перипетии е колкото самозащитно, толкова и принудително, съдбовно дори. И заразява. А и няма по-голям комплимент за българските мъже от начина, по който Мирела Иванова ги описва във време, когато говорим ли за любов, винаги говорим за нещо съвсем друго. А Мирела говори за любов - преди всичко като въжделение и като раздяла. Зад изискания й етикет има гняв. Нейната антология ми припомни като свой тотален контрапункт легендарните стихове на Атанас Славов от „Порнографска поема 1968”: „Те не са влюбени, но как се любят”. И макар Любовта вече да е любови, и макар да е потънала в миналото време на глагола, стихотворенията на Мирела продължават да я възпяват.

Марин Бодаков

Всички сме участници в любовния театър на тази поезия. Защото Мирела Иванова е назовала своята лична юбилейна антология “Любовите НИ” и употребата на това НИ съвсем не е формален жест. Ние също сме въвлечени, това са и нашите любови. И това е съвсем странно за една любовна поезия. Обикновено една такава поезия е изповедна, тя се разгръща най-често в интимна атмосфера, предполага камерност. Тук, в “Любовите ни”, някак любовта е множествена – не просто защото се изповядват дълга и объркана поредица любови, а защото се представят любовността, влюбеността, любенето, пропадането в любовта, издърдорването на любовта, изгубването на любовта, мъката по пропадналата любов, въобще на всички нас, на градските български и европейски хора; ЛЮБОВТА, т.е. любовите ни са превърнати в общосоциален проблем, показани са като център и невъзможна същност на живота ни.

Тук, в тази поезия, любовта е за всички нас големият тест за смислеността на битието ни, тя драматично ни саморазкрива, откроява ни като любовници, които най-често не разбират високия смисъл на самите си любовни занимания, които не са в състояние винаги да превърнат нагона си в ерос, да го възвисят и отстояват.

проф. Михаил Неделчев

 

 

Стигам до новата книга и първата лична антология на Мирела Иванова - “Любовите ни”. Този път още по-силно ме завладява усещането за цялостност на нейната литературна личност, за крехка съгласуваност между писане и поведение, между поетически почерк и човешки жест. За отдаденост на поезията като мисия за по-дълбоко живеене. Имам чувството, че писането на Мирела Иванова се движи от стремеж за изпълнение на някакъв неотложен етически ангажимент. (…) В новата антология “Любовите ни” чрез автоцитати и непрекъснати взаимни препратки любовният свят се затваря като сфера, в която личността най-накрая събира множествените си роли и намира собствения си център; при селектирането на творби за книгите си Мирела Иванова търси магическите ефекти на числата – едва ли е случайност, че в “Еклектики” има 77, в “Любовите ни” 66 стихотворения. И цялото това премислено подбиране и подреждане се състоява, въпреки гигантското струпване на реалност в тази поезия. Всякаква реалност има тук: грамади от думи, от чувства и речитативи, в които се учим как да говорим, когато обичаме; как ни връхлитат думите, когато сме влюбени, и как ни изоставят; как говори любовта и как ни изговаря любовта. И лирическата сцена наистина е огромна, тя е насред света – в голямата градска блъсканица, по време на носталгично късен обед, на пазара в петия ден на протеиновата диета, в гъмжилото от имена на мъже, между детски песнички и звукоподражания, сред обърнати срещу себе си поговорки, където Мирела Иванова доизчегъртва празния смисъл на медийни клишета, брои зъбите на зейналия срещу нея бит и изведнъж замахва и – хряс! – строшава ги, за да чуем гласовете отдолу (нашите гласове!), да видим преминаващите тела (нашите тела!), които прекосяват живота, отдадени на тънките умения на любовта и на раздялата и пак на любовта… И всичко това се оцелостява от висок иронически и трагически патос на разбирането. Можем да кажем – патос на всеразбирането.

Пламен Дойнов

 

ПОЕЗИЯ(ТА)

Само миг е:

с милостива ръка

да събере трохите

от сухоежбината, от пиршествата,

да окоси троскота

на надеждите, да разтреби

отломъците от всичко счупено,

да разчисти място,

колкото да се свиеш утробно,

да се прибереш в себе си

или другаде.