Предговор
Тази книга се нуждае от предговор.
Дадох си сметка, препрочитайки за пореден път написаното от младежите в тази книга, че голяма част от читателите и надали някога са имали досег с деца, лишени от родителски грижи. Много малко от нас всъщност разбират, че средата, в която децата, лишени от родителски грижи, израстват, не просто ги лишава от близостта и подкрепата на родителската грижа.
Животът в институцията коренно променя начина, по който тези деца, младежи, а скоро възрастни, се отнасят към околните и към своето бъдеще. Често дори хора, които дълги години работят с тях, не си дават сметка за това. Някак си отбягваме шокиращата истина – децата, израснали без родителска грижа, са узрели преждевременно. Те нямат лукса да избират кога да станат самостоятелни и да повярват, че могат да се справят сами (както се случва с децата в семейства, които знаят, че винаги могат да разчитат за подкрепа на родителите си). Единствената им възможност да оцелеят е да се научат или да се приучат възможно най-рано към жестоката истина – всеки е сам на този свят и от него зависи как ще живее. Но за да си повярваш, че можеш да се справиш сам, трябва да си уверен в себе си, да знаеш собствената си стойност и да вярваш, че другите ще я оценят. Такова самочувствие почти винаги липсва на младежите, израснали в дом, тъй като никой никога не им е казвал и показвал каква е тяхната стойност. Ето защо пътят им е много по-труден и много по-неясен, особено след като излязат от институцията.
Далеч не е учудващо, че малко хора осъзнават тази различност на децата, лишени от родителски грижи. Обществото ни има ясно изградени стереотипи за тях: необгрижени, в тежка ситуация, предизвикващи съчувствие, необразовани, безотговорни, хулигани, отритнати (не само от родителите си, а и от всички нас) и др. Може би именно поради тази негативна представа, никой не си прави труда да чуе какво имат да ни кажат децата от Домовете. Може би никой не мисли, че има какво ново да научи за тях. Наблюдаваме ги отстрани, помагаме с храна и дрехи, понякога дори с труд и внимание, но се страхуваме да навлезем в територията нa техните мисли и преживявания.
Макар вече пет години да работя като доброволец с деца, лишени от родителски грижи, аз самата останах изумена от новото знание и разбиране, което придобих за тях в процеса на писане на тази книга.
Гордея се с групата младежи, които сами си поставиха за цел и приеха невероятното предизвикателство да споделят с мен и с широката публика своите мисли и преживявания от живота им в Дома за деца. Написването на тази книга е подвиг, и то не само защото повече от половината и съавтори са на възраст под 18 години и най-вероятно никога преди в живота си не са писали текст, по-дълъг от една ръкописна страница. За разлика от повечето си връстници в Дома, те събраха нужната доза смелост и увереност, за да реализират една своя мечта. Пожелаха си да постигнат нещо нечувано и осъществиха желанието си. Откриха света на децата без родители за всички онези хора, които години наред са се страхували да припарят в него поради обществени догми, структурни и правни бариери пред смисленото общуване с тези деца.
Евгения Пеева, Ръководител проект