За стихосбирката “Иначе казано” Иванка Могилска става носител на "Националната литературна награда" Владимир Башев" за 2012, която се връчва от Националния литературен музей, Литературния кабинет “Владимир Башев” и Националния дарителски фонд “13 века България” в дома на поета, функциониращ днес като литературен кабинет.
За стихосбирката си „Иначе казано” – Иванка Могилска получава от Национален дарителски фонд „13 века България” литография от художничката Любомира Белева и грамота от Националния литературен музей.
Наградата осигурява изпълнителния директор на Националния дарителски фонд „13 века България” проф. Греди Асса. Присъжда се на всеки две години за издадена стихосбирка на автор до 32 години – възрастта, на която си отива Владимир Башев.
"Момиче, което пише за себе си в 3 л., ед.ч. Допада ми тихото и непоклатимо разбиране каква по-точно е поезия в “Иначе казано” - порив към самоусъвършенстване чрез премерена реч; обръщениe към човек, комуто да поверим незрелищен, но зрял лирически образ...Сигурно вече съм старомоден, ала ценя вглъбеността на Могилска в малкото край нас красота, непретенциозната своенравност на лирическата й героиня. Почтеността й. Особено сега, когато е ясно, че словесният карнавал свърши – и под маските се зъбят само маски."
Марин Бодаков
Срещата с поет носи небивала радост. Тъжно е, че до сега не бях чел нищо от Иванка Могилска, не бях чувал името дори. Но тези стихове... Живее някъде някаква жена, може би анонимно, може би не, може би никой не наднича в прозореца й, а може би я наблюдават много очи, но както и да е, тази прави от чуждите очи своя поезия. Всъщност, може би тя е, която наднича. В себе си. И го прави тъй дискретно, тъй красиво, мъчително даже.
Разбирам, че И. М. е издала две книги. То, и да не бе тъй, книгата й за мен е първа. И в кратките, и в не тъй кратките си стихотворения, тя е еднакво добра, лично аз предпочитам кратките, то си е лично моя, професионална деформация.
ЧОВЕК
Птица, която
сънува крилата си.
Или
ЗА ИСТИНАТА
Никога не получава отговора,
който иска.
Не я успокоява мисълта,
че й казват винаги истината.
За какво й е истина,
когато не тя е верният отговор.
Или
ПРИТЕЖАНИЯ
Времето,
в което я забравяш,
е времето,
в което
някой друг си я спомня.
Не зная красиво ли е да се рови в хубавите стихове. И кое точно е хубаво. В тези стихове определено е чувството за началото и края. Всъщност те не започват и не свършват. Разположени са в пространството като двама, които се обичат. Достатъчни са си. Иванка Могилска е ежедневната жена с глобално мислене. Тя е точно това, което би трябвало да е поетът: тя извън себе си, наблюдаваща се с очите на някой, който е не-тя. Трудно е, но го прави по твърде вдъхновяващ начин. Облетява самата себе си, намира себе си за световно притежание, вниква в човека, който наблюдава, разпознава се, обаче не е тя. Тази поезия навремето биха нарекли „тиха”. Е точно обратното. Дори е дръзко да се пише така във време, когато модернизмът е пост-, а пост-ът е демоде.
Позволих си да отбележа най-доброто, макар че други хора биха си направили чудесна книга от останалото. При все това си мисля, че лишена от част от себе си, книгата би била по-цялостна.
Николай Заяков*
__________________
*Рецензията е писана след преглед на първоначалния ръкопис, изпратен на издателство „Жанет-45”. След няколко допълнителни прочита и пренареждания, се съгласих с повечето препоръки на Николай Заяков. Доста стихотворения отпаднаха от книгата и така се оформи историята, която всъщност исках да разкажа, за което му благодаря.