"Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно" предлага цялостна, концептуално осмислена теоретическа и литературно-историческа визия за периода на 1990-те години през призмата на постмодернизма, видян като определящо събитие в литературата от края на ХХ век. Проследено е как контрамодерният патос на постмодернизма реално работи в поезията на 90-те в една сложна раздвоеност между актуалното,остро политическото, от една страна, и митологичното, от друга. Анализиран е настойчивият интерес на младата поезия към механизмите на националната идеология, произведена от литературния канон, към философията на българската история изобщо.
Постмодернизма през 90-те е прочетен като съпротива срещу празнотата на постисторията, като опит за преодоляване на посткатастрофичния стрес след рухването на комунизма (и края на Модерността) в териториите на митопоетическото, чрез (поредното) носталгичното връщане към "топлите" езици на националното, "дядовското"- акт, който е бил проиграван в българския митопоетически разказ.
Изследването е аргументирана и страстна защита на поколението на 90-те,често обвинявано в национален нихилизъм.Неговото творчество е органични вписано в едрата логика на националния литературен разказ.
