Книгата на Русана Бърдарска сама носи критическите рецензии в себе си наред с ироничния подход към мистификационната завръзка. Включените в целостта на книгата метатекстове съдържат (откровено заблуждаващи) следи за разчитане на “весело-тъжното”. Като четат “6 тъжни разказа...” през призмата на гротеската (което четене е отново умело подхлъзнато в процеса на съставянето на книгата), реалният и фиктивният рецензент по инерция взимат и отношение по въпроса за тъгата, забравяйки школското определение, че гротеската снема както тъжното, така и веселото. Така “невесел гротесков свят” (стр. 198) е не просто оперативно-критическо клише, но и прозрение за онези рамки на собственото ни възприемане, които не ни допускат до перспективата на усилване на това учебникарско “снемане на трагичното”. За тази рецензия Филип Пеев казва, че може да се използва като универсална за множество книги, като се заместят краен брой променливи.
