Уникална съдба, уникална книга. Това прилагателно, два пъти повторено от мен, изобщо не е гаранция за художествена уникалност, но за уникалност на авторовия характер – гарантирам. Работата не е в изключителността на биографичните обстоятелства (бягство и женитба в Непал още като ученичка) – малко ли хора са имали съдби къде-къде по-фантастични! – но много герои на най-интересни приключения, когато сами разказват за тях, ни изглеждат твърде неинтересни хора.
А стихотворната книга на Анна Саед-Шах, не крия това, ме порази. Тъкмо защото този неин опит – в поезията – се е оказал пробив към истинската свобода. Стиховете:
....Боже, тъй от Тебе се боя,
че от страх забравям да Те тача! –
са феноменални със своята едва ли не Хайямовска лаконичност и с Тютчевския си трагизъм. В тази книга – на фона на днешното масово бягство на стихотворците от изповедта – има пробиви към пълна откритост, която ни възхищава със своята храброст.
Но освен безстрашието да се изповядва, Анна притежава и виталното разбиране за това, че понякога трябва “достойно да се замълчи”. Тук напълно съм съгласен с Разсадин, който писа, че Анна “домълча” до стиховете си. Поезията стана за нея онзи Непал, в който тя избяга също от скука, но от който вече не можа да избяга. Кой знае обаче защо ми се струва, че на нея ù предстои нов период на “домълчаване” до нещо, още неизвестно и на самата нея.
Евгений Евтушенко