Константин Илиев е знаково име в съвременната българска драматургия. Завършил е гимназия за чужди езици в Ловеч и немска филология в Софийския университет. Бил е редовен аспирант в Хумболдовия университет в Берлин, където специализира театрознание и защитава докторска дисертация върху драматургията на Фр. Дюренмат.
Пиесите му не слизат от българската сцена и тяхната поява винаги става повод за масов зрителски интерес. Достатъчно е да споменем монодрамата „Великденско вино”, която предизвика продължителни коментари и е играна досега в повече от 30 професионални български театри. Авторът на „Нирвана”, „Босилек за Драгинко”, „Одисей пътува за Итака”, „Франческа” и др. е популярен и сред театралите в чужбина – в Русия, Австрия, Полша, Словакия, Естония са играни различни негови творби.
Малцина знаят, че известният ни майстор на драматургичната магия е автор и на романа „Френско магаре”. В новия му прозаичен том „Поражението” обаче няма художествена измислица – това е пълноводната река на спомените, на случките и фактите от живота на писателя, които той проследява с вещина, без бързеи и водопади, а по лъкатушната линия на живота на своите близки места и хора.
„Поражението” е драматичен прочит на историята на един български край, където се пресичат сюжетите на различни времеви единици, противоречиви морални ценности, политически заблуди и обикновени човешки слабости и особености.
Константин Илиев се е изповядал докрай пред детството си, пред паметта на рода си, пред днешния и утрешен читател, който през очите на автора ще може да провиди проекциите на миналото в настоящето. И отражението му в бъдното битие на българите.
Книгата се чете като роман, но тук към художествената измислица има нулева толерантност. Умението на Илиев да борави прецизно със словото и да остава винаги верен на реалността и историята, такава каквато е, прави от „Поражението” триумфиращо четиво. Което не отменя ужаса от истинското поражение, за което в прав текст говори съвестта на писателя.
РУМЕН ЛЕОНИДОВ
Допълнителни бележки: Защо ли му е притрябвало на автор, писал в течение на четиридесет години за театралната сцена, да влиза в пренаселените полета на прозата? За да изпробва силата си в нещо по-различно? Да усети мобилизиращия натиск на многолюдна конкуренция? Или защото прозата разполага с изразни средства, които драмата не притежава? Понеже питащият и отговарящият в случая съм все аз, имам отговор и на трите въпроса и той е три пъти отрицателен. През 1989 година публикувах роман. Не изпитвах тогава, не изпитвам и сега нужда да се състезавам с никого. Що се отнася до изразните възможности на жанровете, няма недостъпни територии за сцената – всичко може да бъде казано чрез нея. Само че силата на драматургичния текст винаги може да бъде поставена под въпрос от една необходимост. Необходимостта от посредник.
Не ми допада нарцисизмът на голяма част от активно работещата днешна режисура. Разбирам, но не споделям стремежа ú за бягство от проблематиката на социалното.
Макар книгата ми да има до голяма степен автобиографичен характер, препоръчвам на евентуалните си критици да запазят част от енергията си за продължението й, което вероятно ще се появи през идните години. Там ще предложа на вниманието им страници от личното си битие, които в по-голяма степен изискват непървосигнална оценка. Струва ми се, че съдържащото се в „Поражението” отговаря на понятието хроника. Опит за свидетелстване. И опит за размисъл, надявам се обективен, върху случилото се в един малък свят, който по нищо не се отличава от големия, освен по по-добрата си обозримост.
КОНСТАНТИН ИЛИЕВ