Представят:
Румен Стоянов (преводач)
Пламен Хаджийски (редактор)
Манол Пейков (издател)
„Шедьовърът на Кабрера Инфанте „Три тъжни тигъра“ е една от най-игривите книги, достигнали САЩ от Куба. Пълна с главоблъсканици, игри на думи, безкрайни списъци и Стърнова типография – като например раздела, озаглавен „Някои откровения“, който се състои от няколко празни страници – този роман е провъзгласяван за една по-модерна, по-сексапилна и по-забавна кубинска версия на Джойсовия „Одисей“.“
~ Из резюмето на книгата в Amazon.co.uk
„През 1965-а излиза „Три тъжни тигъра“; същата година Гилермо Кабрера Инфанте напуска Острова и бившите бунтовници не позволяват да тури нога там. По тая причина творчеството му остава извън преведените у нас страници: той е отстъпник, отцепник, изменник, „червей“ според Фиделовата особено ласкава понятийност. Затуй Кабрера Инфанте не застава овреме там, където по художественост е неговото място: редом с Борхес, Маркес, Рулфо, Астуриас, Кортасар, Лесама, Онети, Льоса, Карпентиер, Сабато, Фуентес, Роа Бастос. И българският превод на „Три тъжни тигъра“ въздава една твърде окъсняла справедливост, но справедливост.
„Три тъжни тигъра“ е изненадваща, смела, успешна сплав между високословие и нискословие. Високословието включва сполучливи наподобявания на стиловете на Марти, Карпентиер, Лесама, Пинейра, Новас, а нискословието обхваща жаргона в нощната столица и селяшкото малокултурие. Как да бъде превеждана тая евилибристика с думи, значения, тия словесни опиянения, изблици? Ето въпрос, изправящ пред сложни мъчнотии подхваналия ги, а за да съм искрен и точен – на нокти.
В „Три тъжни тигъра“, изхождайки от неговия език, бих оприличил Кабрера Инфанте на десетобоец. Както въпросният състезател трябва да е подготвен в десет различни спорта, по същия начин кубинецът владее различни стилове. Тая му отлика дава основание да кажа, че разностилието гради неговия стил. Многостилието му ярко личи, личната кожа му е сковаващо тясна, той изпитва неудържим порив да влиза в други няколко, че тъй да засити неозаптимия си устрем към превъплaщения...“
~ Румен Стоянов, в предговора към книгатa
Румен Стоянов (преводач)
Пламен Хаджийски (редактор)
Манол Пейков (издател)
„Шедьовърът на Кабрера Инфанте „Три тъжни тигъра“ е една от най-игривите книги, достигнали САЩ от Куба. Пълна с главоблъсканици, игри на думи, безкрайни списъци и Стърнова типография – като например раздела, озаглавен „Някои откровения“, който се състои от няколко празни страници – този роман е провъзгласяван за една по-модерна, по-сексапилна и по-забавна кубинска версия на Джойсовия „Одисей“.“
~ Из резюмето на книгата в Amazon.co.uk
„През 1965-а излиза „Три тъжни тигъра“; същата година Гилермо Кабрера Инфанте напуска Острова и бившите бунтовници не позволяват да тури нога там. По тая причина творчеството му остава извън преведените у нас страници: той е отстъпник, отцепник, изменник, „червей“ според Фиделовата особено ласкава понятийност. Затуй Кабрера Инфанте не застава овреме там, където по художественост е неговото място: редом с Борхес, Маркес, Рулфо, Астуриас, Кортасар, Лесама, Онети, Льоса, Карпентиер, Сабато, Фуентес, Роа Бастос. И българският превод на „Три тъжни тигъра“ въздава една твърде окъсняла справедливост, но справедливост.
„Три тъжни тигъра“ е изненадваща, смела, успешна сплав между високословие и нискословие. Високословието включва сполучливи наподобявания на стиловете на Марти, Карпентиер, Лесама, Пинейра, Новас, а нискословието обхваща жаргона в нощната столица и селяшкото малокултурие. Как да бъде превеждана тая евилибристика с думи, значения, тия словесни опиянения, изблици? Ето въпрос, изправящ пред сложни мъчнотии подхваналия ги, а за да съм искрен и точен – на нокти.
В „Три тъжни тигъра“, изхождайки от неговия език, бих оприличил Кабрера Инфанте на десетобоец. Както въпросният състезател трябва да е подготвен в десет различни спорта, по същия начин кубинецът владее различни стилове. Тая му отлика дава основание да кажа, че разностилието гради неговия стил. Многостилието му ярко личи, личната кожа му е сковаващо тясна, той изпитва неудържим порив да влиза в други няколко, че тъй да засити неозаптимия си устрем към превъплaщения...“
~ Румен Стоянов, в предговора към книгатa