На 31 януари в София беше представен дебютният сборник с разкази на Цветелина Георгиева  със заглавие "Да се наричаш Сахара". Писателката Силвия Томова  сподели мисли и впечатления за книгата. Ако сте пропуснали премиерата на книгата, можете да се потопите в атмосферата ѝ чрез думите на Силвия Томова, която определя сборника като "истинска, написана с тънък усет, литература." 

 

В книгата със заглавие „Да се наричаш Сахара“ има и линейни истории с ясно начало и категоричен край, истории, които бих определила по-скоро като импресии, разкази, които са по-близо до фанстастиката или абсурда. И това е естествено за всеки сборник с разкази. Още повече, ако историите в него са внушителен брой. 36 разказа не са малко за първа книга. Спокойно Сахара можеше да бъде разделена и да излезе в две отделни книжни тела. Но да оставим обема на книгата настрана. Той е провокативен, амбициозен и би бил истинско изпитание за всеки, който опита да прочета книгата на един дъх.

 

Тази книга категорично не може да се прочете бързо, между две спирки в метрото или по време на скучна лекция в университета. И не само, защото, както гласи клишето, книгата предизвиква размисъл. Нито защото задава въпроси. Целта на всяка книга би трябвало да е тази - да пита, да подменя измислицата с факти и обратното, да се бори за вниманието на читателя и накрая да го убеди. Че това е била неговата книга и неговата история. От някои книги в спомените остават два-три пасажа, от други някой остроумен диалог, ярка драматургична сцена или герой, в който читателят се разпознава, на който иска да прилича или от който категорично иска да се разграничи. Последното е нещо подобно на осбобождение.

 

Книгите често разкриват мрака в нюанси, злото до дъно, а красивото преобличат така, сякаш то действително е възможно. И в това е тяхната магия. Оголените ни сетива, стегнати в материалния свят, често не могат да направят следващата крачка, да разкъсат завесата, да тропнат с крак на оркестъра, за да се открие зад всичко това дълбока, необятна тишина. Само един тон от безкрайната какофония. Един само щрих от някоя картина. Една само дума от безкрайния поток, с които близки, далечни и безразлични ни заливат всеки ден. 

 

Защо казвам всичко това? Защото моето усещане за разказите на Цветелина Георгиева е именно такова. Деликатно, но като че ли с лупа, която се взира в душата на интроверт, тя описва неща, хора и ситуации, които не можеш да намериш самостойни наоколо. Нейното перо не е насочено към пейзажа, към крупната картина, а към само един елемент от тези неща, които наричаме всичко. Почти всеки миг в тези разкази, с малки изключения, е съпроводен, даже натоварен от спомени, които се наслагват върху настоящето и го правят несигурно и много колебливо. Героите са нерешителни, объркани, някак, ако позволите тази метафора, безглаголни. Рядко проявяват воля, а вместо това стават жертва на съчиненото си вътрешно съдържимо, на въобразения си аз, на изпусната фраза, която се е врязала в тях. Стремят се един към друг, но този стремеж не е страстен, не е съпроводен от гръмка музика и фанфари, насочени към тях прожектори и зрители със затаен дъх... Това е като че ли стремеж, който се учудва сам на себе си... Пита се защо съществува и струва ли си... Такъв е героят от разказа „Панделка“, такива са героите в разказа „Памет“, „Къщата, в която не спира да вали“... 

 

Но в тези разкази има нещо, което далеч не се изчерпва с казаното дотук. Цветелина Георгиева успява да вплете в тези истории, сред взрените повече в себе си герои, една чудатост, закачка, шеговито намигване, което ти дава възможност да поемеш дъх. Така една съвсем обикновена жена, която се връща от пазар, има съвсем обикновен живот и я чака съвсем обикновен следобед, изведнъж, ей така, на фона на цялата тази празнота, успява да се разсмее. Или да заключи. „Трудно е да искаш обикновени неща“, казва тя и читателят наистина е раздвоен дали фразата е самоирония, примирение със... или предизвикателство към сивотата, с която е обгърната. 

 

Повечето герои в този сборник като че ли не осмислят себе си, доверявайки се на собствения си опит, на своите сетива даже, а пренаписват характера си чрез ръката на другия. Доста често героите са статични, взрени не толкова в сега и тук, колкото в спомена, който се опитва да се пресече с нечие чуждо настояще, с нечие друго „тук и сега“. Това важи с пълна сила и за всеки разказ, в който тема е смъртта. А такива разкази не липсват. Мъртвецът се оглежда в хората, дошли на собственото му погребение и не се уморява да наслагва своето минало с тяхното отчайващо настояще. 

 

И последно, но, разбира се, не на последно място. Тези разкази са поетични. Нещо повече даже от това. От почти всеки един от тях всеки читател може да си извади, грубо казано, екстракт, който спокойно може да живее и вън от страниците на тази книга.  Изкушавам се да дам няколко примера и ще го направя: „Кога и дали светът е способен да ни понася такива, каквито наистина сме?“, „Гълъбите в двора кълват всеки ден трохи и от душа им дава и те в душата си преглъщат“, „Камъкът разцепва стъклото и разглобява стъклото на подскачащи ириси“, „Всеки ден се срещам с хора, които са над нещо“ и много, много подобни открития, същински брилянти. 

 

Това са умни, умело и уверено поднесени разкази, които отгоре на цялата си философска нюансираност, носят закачка. Умеят да фантазират, да се закачат и да разсмиват. Но и да убождат. В един от своите разкази Цветелина чрез своите герои пита за истинското значение на думи като жал и милост. Вярвам, че това са най-големите въпроси, които трябва да си зададем, когато посягаме към литературата. Да открием разликите между нещата и да не забравяме, че винаги има нюанси. „Да се наричаш Сахара“ е книга, която е богата на нюанси, а най-вежното е, че макар да навежда на сложни въпроси, не оставя читателя да се чувства самотен. Не го смачква, не позира, не играе. 

 

Истинска, написана с тънък усет, литература.