Романът "Соло" на Рана Дасгупта, чиято премиера в България е след броени дни, получи приза за Най-добра книга на фондацията Commonwealth.
Журито е избрало "Соло" заради "новаторството, амбицията, куража и елегантния стил. Това е роман, който поема рискове и изследва местата, където мрачната реалност и фантастичните мечти се преплитат, разклоняват и подхранват взаимно.
"Соло" е шедьовър, спиращ дъха с дързостта и повествователния си замах."
Тази година журито на наградата заседава в Ню Делхи и избра Най-добрата книга между осем финалисти от различни части на бившата Британска империя.
Турнето по представянето на българското издание на книгата (ИК "Жанет 45") включва премиери и срещи в градовете София (26, 27, 28 април), Пловдив (29 април), Стара Загора (30 април) и Варна (3 и 4 май).
На този етап ще се опитаме да задоволим любопитството ви с фрагмент от интервю с Рана Дасгупта пред Алокита Дата и BW Online, в което той разказва за любовта си към българската музика и за импулса за създаването на романа "Соло".
Какво ви заинтересува в България дотолкова, че да ситуирате действието на романа си в нея?
– Въпросът има няколко измерения. Едното е свързано с българската музика, която стана много популярна през 90-те, и която намирам за изумителна. Чел съм музикална история и открих, че начинът, по който са си взаимодействали музиката и политиката е невероятен. В началото на ХХ в.(това си е негово) България е част от Османската империя и затова музиката й е комбинация от турска, арабска и циганска музика. После комунистите забраняват всички тях. И така хората от поколението на главния ми герой (Улрих) биват откъснати от музиката. Те живеят в дотам управлявана музикална среда, че е можело да бъдат арестувани за изпълняване на дадени мелодии или песни. Когато комунистите падат, всички тези музикални форми се връщат. Исках тези неща да заемат място в романа ми. В добавка исках да пиша за малка държава. Живял съм задълго в Щатите и в Индия – това са огромни държави, те са погълнати от себе си и смятат, че са целия свят. Струваше ми се интересно да пиша за една малка държава. България има 8 милиона население и цялата й история винаги е била определяна от другите държави край нея. По тази причина е била придърпвана ту към руската, ту към немската история, без тя да е имала много възможности за избор. В книгата ми го има моментът, когато България влиза във Втората световна война, и майката на Улрих много страда от това. Мисля, че това е една от най-горчивите части от историята на малките държави – когато, за да оцелеят, те се озовават в ужасна ситуация, и биват разрушени и превзети от други държави.
Значи амбициите и провалите на Улрих отразяват тези на страната? Имахте ли намерение да ги преплетете?
– О, да. Изборът на България ми позволи да разсъждавам над един много концентриран човешки опит. Когато си преминал пред дълъг период и на няколко пъти си преживял крах, а после си успял да оцелееш и продължиш наново, кое е онова, което си загърбил и кое наистина си ти? С подобни въпроси се занимава и Улрих. Историята през която живее Улрих, е такава, че той е сринат на няколко пъти. Светът, такъв какъвто той го е познавал в дълъг период от живота си, рухва и той трябва да преправи себе си, за да може да оцелее в другия свят.
Страната навлиза в ХХ в. уверено. После оптимизмът е попарен, докато Улрих е дете, първо идват Балканските войни, после и Първата световна. И оптимизмът повече никога не се връща. Има съответствие между героя и страната. България (също като Индия) е страна, в която не можеш да се изплъзнеш от политиката и историята. Може да искаш да станеш велик химик, но разни неща те дърпат надолу.
На Запад съществува идеята, че животът е частна сфера и не ти се налага да намесваш в нея политиката. Ти просто живееш живота си, имаш си дом, имаш работа. Мисля, че това е твърде малка идея за живота. Всеки човешки живот е част от необятните истории на света. България е място, където никой не може да игнорира факта, че е част от голямата история. Семейства се разбиват, понеже половината му членове са фашисти, а другите – комунисти. Хора предават собствените си съпрузи или родители на комунистическата полиция. Политиката е вътре в домакинствата по начин, който намирам за продуктивен за героя си.
Когато се описва начина на живот в България, проблем ли е липсата на непосредствен личен опит?
– За България не е писано много, онлайн например няма да намерите почти нищо. Трудно ще откриете основни неща като например каква марка цигари пушат хората. Или как изглежда интериорът на средна българска къща. Кафе или чай пият сутрин. Кои са нещата които авторът трябва да знае? Аз пътувах до България и научих много на място, макар че има още много какво да се научи. Нямаше да напиша книгата, ако не беше творческото ми сътрудничество с няколко българи, които работеха с мен по различни аспекти и ми казваха, когато нещата ставаха очевидно неверни.
Естествено има много писатели, които пишат за места, които не са виждали, мнозина се увличат по места, които нямат нищо общо с тях. Мисля, че чисто фактологичните неща лесно могат да бъдат преодоляни. Писането на роман не е като да транскрбираш реалността. Романът е много повече от това.