Като шум прелетях край орача угрижен.
А в купето съм сам: уморен, неподвижен.
Като сън си отивам. Обратно – не мога.
От прозорците вее прощална тревога.
Моят влак отгърмява по мост, над села.
Нежни макове долу ми махат за сбогом.
Простодушни тополи издигат крила.
Като сън си отивам. Обратно – не мога.

На шега казах “Сбогом!”, а ето – заминах...
Мойте думи са бързият влак за чужбина.
Ако някой се върне при стара любов,
тя ще бъде по-стара. А той ще е нов...
Аз превърнах живота си в шум край орача!
Но тунелът е близо – безкрилата сова
изпищя: Пада здрач... Кой за мен ще заплаче?
Някой нов е до теб. Аз съм никой отново.

Жива птица кръжи над граничната зона.
И се смее на наште затвори – в озона
черна птица по залез... За нея предел е
само там, дето живите падат умрели...
Тежко влакът се влачи, отеква – прощален.
Искам малко любов! Искам малко отсрочка!...
Колелата кънтят в анапест погребален
и в тунел се разраства последната точка.