„Хората зад книгите“ е литературен бюлетин, публикуван от ИК „Жанет 45“ два пъти месечно. Сърцето на всеки брой е автор, илюстратор или преводач, чийто творчески и професионален път е свързан с издателството. В бюлетина ще откриете кратки интервюта и откровени книжни препоръки, както и код за –25% на създадените и предложените от госта книги, валиден 2 седмици.
Освен споменатото, абонатите получават информация за:
⇉ предстоящи събития с книгите на „Жанет 45“;
⇉ настоящи промоции;
⇉ нови заглавия.
В брой №42 ви предлагаме интервю с поетесата Катерина Василева.
Въпросите зададе Гергана Димитрова
1. Нещата, в които влагаш от времето си, са свързани с неизменното огласяване на истината. Това ли правиш и в „Земята на големите грешки“? Репортаж ли е тя, манифест или игра на въображението?
„Земята на големите грешки“ е книга за тревогата от света. Аз съм тревожен човек и една от причините да избера журналистическата професия е желанието ми да върша нещо, които ми носи чувство за смисъл на фона на усещането за безпомощност.
И в поезията, и в журналистиката се стремя да говоря за света, какъвто е. В него има несправедливост и жестокост. Едни хора избиват други. Политици и бизнесмени промиват мозъци, за да прокарват разделение и омраза. Отвсякъде ни залива пропаганда, която цели да ни направи апатични и безчовечни.
Затова в книгата има елемент на репортаж – много стихотворения стъпват върху истински събития от миналото и настоящето като войната в Украйна, геноцида в Газа, репресиите срещу българските турци по време на комунистическия режим. Има и игра на въображението – войници в надуваеми замъци и екзекутори на кънки, все пак е поезия. Но ако присъства елемент на манифест, той е в посланието, което искам да предам – да използваме по-често свободата, която имаме. Защото утре може да я нямаме.
2. Поезията, създадена от теб, говори открито и трезво за раните на света – за войната и загубата на невинността, за абсурда и нормализирането на насилието, за обществените разделения. Мислиш ли, че твоите връстници споделят вълненията ти?
Мисля, че всеки човек дълбоко в себе си преживява тревогите на света – съвременните, миналите, а и бъдещите. Някои хора изпитват жестокостта и насилието на гърба си. Други се вълнуват от това, информират се, протестират. Трети се чувстват безразлични и смятат, че политическите теми не са „за тях“. Но съм убедена, че и те усещат отпечатъка от тези събития в себе си. Светът живее във всеки от нас, „човекът не е остров, вътре в себе си затворен“.
Не съм привърженик на крайните мнения за хората на моята възраст – нито на това, че нас нищо не ни интересува и съзнанията ни са помрачени от екранната зависимост, нито на онова, че ние сме най-важното поколение и с нашия активизъм и хъс ще променим неща, които родителите ни не са успели. Ние сме поколение като всяко друго. И като всяко друго ще допуснем своите големи грешки...
3. Работила си като „ловец на добри новини“ за Успелите.бг. Как се хваща добра новина? И може ли да се отгледа?
Стажът ми в Успелите.бг беше в началото на пътя ми като журналистка. От него се научих навсякъде да виждам истории, които си струва да се разкажат. „Добро“ и „лошо“ са думи, които идват после – във всяка история има и от двете.
Разбира се, осъзнавам, че навсякъде по света добрите новини се усещат недостатъчни. Имаме нужда от повече позитивизъм и надежда, че съществува решение на проблемите ни, за да усещаме смисъла да продължим напред. Затова харесвам журналистиката „в търсене на решения“ – нейната идея е да разкаже за един проблем, но и за възможностите за неговото разрешаване. Така можем да се информираме и за „лошото“ в света, и за начините да го направим по-добро. Но нямаме право да си затваряме очите за това „лошо“.
4. В ученическите си години организираш поредица от литературни четения в родния Благоевград. Какво казва опитът ти, могат ли книгите да нарушат културната инерция? И ако да, как да им помогнем?
Благоевград е много по-малък от София, където сега живея. Докато бях в гимназията, културните събития там не ми достигаха. Тогава с Българския младежки Червен кръст започнахме да организираме четения, в които можеше да се включи всеки пишещ човек. На тези събития и аз за пръв път споделих поезията си пред публика.
Дълбоко вярвам, че книгите – и изобщо думите, идеите и историите могат да променят света. Но светът е голям и такава задача може да изглежда непосилна. Намерила съм само едно решение – да приема безусловно, че малкото е достатъчно.
Няма да промениш културата на целия малък град, от който идваш. Няма да убедиш всеки родител, че има смисъл да чете книжки с децата си. Но ще говориш пред един клас и ще подтикнеш един тийнейджър да отиде в училищната библиотека. Ще организираш литературно четене и ще накараш една жена да разтвори стара тетрадка, в която някога е писала стихотворения. Тези един-двама души ще дойдат при теб и ще ти кажат: „Благодаря, че ме побутна да го направя“. И това ще бъде достатъчно.
5. Дни след награждаването от „Веселин Ханчев“ – най-стария конкурс за поезия в страната – се връщаме към миналогодишната церемония, където на фокус бе дебютната ти книга. Какво донесе това отличие за теб? Повлия ли на по-нататъшния ти път?
Тези дни се навършва точно една година, откакто за пръв път разлистих книгата на премиерата в Стара Загора. Тя нямаше да се появи точно тогава и точно в този вид, ако не беше конкурсът „Веселин Ханчев“, който ми даде възможност и смелост да я напиша.
Отличието от него беше голяма изненада и голямо признание за мен. Обичам този конкурс, защото той казва на младите и несигурни в себе си поети, че могат и имат какво да кажат. Дава пространство и свобода. Другото най-важно е общността – хората, които срещаш на конкурса и с които обменяш опит и идеи. Няма нищо по-хубаво от това.
„Веселин Ханчев“ със сигурност предопредели пътя ми в поезията. Аз пиша от малка и ми беше мечта да имам своя книга, но покрай журналистиката бях поизоставила това си желание и си мислех, че е окончателно. Поезията обаче мислеше друго. Така се появиха стихотворенията, които изпратих за конкурса през 2024 г. Оттогава поезията трайно се засели отново в живота ми и обеща, че повече няма да си ходи.
Списък за четене (книжни препоръки):
1. „В памет на паметта“ от Мария Степанова (преводач: Здравка Петрова)
Паметта за миналото - и лично, и обществено - винаги е била сред най-важните за мен теми. Усещам чувство за дълг и отговорност, когато става дума за памет. А тя постоянно се изплъзва, променя се, обърква. Тази монументална книга едновременно ме разтърси и ми даде утеха в непрестанните ми чудения за паметта.
2. „Диктатори, трактори и други приключения“ от Димитър Кенаров (преводач: Ангел Игов)
Литературната журналистика за мен е любим жанр и се радвам, че има български журналист с опит в това поле, от когото да се вдъхновявам. Това са репортажи, които не просто разказват една история – те те канят в дома на историята, настаняват те на масата и ти я сервират като вкусна вечеря. Журналистика, която остава актуална с години – чисто и просто заради начина, по който е написана.
3. „Човекът, който обичаше кучетата“ от Леонардо Падура (преводач: Венцеслав Николов)
„Книга, която ме научи на съчувствие.“ - това съм си записала през 2020 г. след прочита на „Човекът, който обичаше кучетата“. В разгара на пандемията не можех да оставя тази кубинска книга, която разказва за Троцки и убиеца му. Тя ми показа как унищожителните идеологии превръщат всички хора в жертви – и противниците, и привържениците. Само искреното човешко съчувствие може да победи системата.
4. „Влахос“ от Елена Щерева и Николай Янков
Тази книга ми беше препоръчана от роднина с каракачански произход и ми донесе ново разбиране за дома, принадлежността към общност и любовта. Книга, която ми напомня за пъстротата на хората, пръснати по земята. Пъстрота, сама по себе си признак за свобода и протест срещу репресиите.
5. „Плач по всички жени преди мен“ от Катя Димитрова
Няма как да не включа поезия, макар и да е трудно да избереш само една книга при това разнообразието в издателството. Избрах дебютната поетична книга на Катя Димитрова, защото се появи в момент, в който имах нужда тъкмо от такива стихотворения – сурови, но и нежни, говорещи открито за трудни теми като междупоколенческите травми. Поезия, помагаща ти да се справиш с чувства, които може би не си подозирала, че се крият в теб.
Абонирайте се оттук, за да получавате всеки нов брой в пощенската си кутия!