„Хората зад книгите“ е литературен бюлетин, публикуван от ИК „Жанет 45“ два пъти месечно. Сърцето на всеки брой е автор, илюстратор или преводач, чийто творчески и професионален път е свързан с издателството. В бюлетина ще откриете кратки интервюта и откровени книжни препоръки, както и код за –25% на създадените и предложените от госта книги, валиден 2 седмици.
Освен споменатото, абонатите получават информация за:
⇉ предстоящи събития с книгите на „Жанет 45“;
⇉ настоящи промоции;
⇉ нови заглавия.
В брой №29 предлагаме интервю с Цветозар Цаков.
Въпросите зададе Гергана Димитрова
1. Твоите книги изобилстват от сънища, чудатости и абсурди, които умело дирижираш. С какво захранваш това вихрено въображение?
Това е въпрос, чийто отговор и аз бих искал да разбера. Повечето текстове и темите в тях изненадват и мен самия – и като съдържание, и като начин, време и място на раждане. Най-често всичко започва с едно изскочило от някъде, от небитието може би, изречение, с което в главата сядам да пиша, без ни най-малко да знам какво ще излезе накрая. Понякога дори няма думи, а е само някакво усещане, нещо аморфно и неназовимо. И така, обикновено на един дъх, за няколко часа, небитието се превръща в битие, което после аз буквално чета като за първи път. И откривам неща, които не съм подозирал, че са били в мен. Чувството е наистина странно и почти наркотично – след написване на текста усещам едновременно еуфория и потиснатост. Веднъж обикалях стаята половин час, докато това чувство премине, защото то е доста изтощаващо и яко стиска.
Къде ще ме споходи аморфната идея също е извън моя контрол. Случвало се е да започна да пиша разказ на телефона в метрото, в тоалетната или в ловешка дискотека, докато слушам Dire Straits. Разказът „Куци времена“, например, от „Винилови души“, се роди, след като слязох от метрото, стъпих накриво и изкуцах едини-два пъти. Случвало се е и да се събудя посред нощ с идея и да седна да пиша по долни гащи. Голяма част от разказите в първия сборник са написани по време на работа, за която не ми дремеше. В известен смисъл, това са платени текстове, получавах заплата за тях.
2. Във „Винилови души“ рисуваш асансьор, способен да извежда извън линейното време. Ако можеше да се качиш в такъв, накъде би поел?
Бих се върнал в различни периоди в моя роден град Ловеч, но без да имам възможността да пипам и да променям. От 17 години живея в София, но продължавам да съм много свързан с Ловеч и ако има изобщо някакво патриотично чувство в мен, то това е към родния град. С приятели се шегувам, че страдам от болестта локален патриотит. Иначе всъщност смятам, че родината е навик, а с нея и всяко патриотично чувство, всяко чувство на принадлежност. Родината е там, където си успял да си създадеш достатъчно устойчиви навици и спомени. Това автоматично значи, че можеш да имаш повече от една родина, повече от един роден град. В този ред на мисли, моите родини са Ловеч, Тетевен, Аахен, София, а напоследък и Ниш и Скопие. Но се отплеснах…
Бих искал да се върна в старите времена на Ловеч, защото градът е претърпявал множество фрапантни метаморфози, предпоследната такава през 80-те години на XX век, когато добива днешния си облик. Бил е много важно място за няколко Българии, а сега е тъжна, празна гледка, поне откъм човешки и икономически капитал. Това е и последната му засега метаморфоза, дано да има още с обратен знак.
Бих искал и да се върнем с някой мой македонски приятел в XIX век и да разрешим най-накрая проклетия спор между нас, и най-сетне да се заобичаме, както си му е редът. И изобщо не ме интересува кой ще го спечели.
Но като цяло темата за времето и особено за различните видове пътуване в него ми е свръхлюбима. Бих бил отдаден, страстен времепътешественик, ако беше възможно.
3. Културата на балканските народи те занимава отдавна. Проявява ли се този интерес и в писането ти?
В новата ми книга „Сънища и явища“ балканската тематика е централна. В множество нейни измерения – човешки, културни, кулинарни, музикални, винаги сладко-кисели. Така се случи, че по време на написването на тези текстове значително учестих пътуванията си по Балканите и още по-значително увеличих приятелския си фонд там, та това нямаше как да не се отрази, волно или неволно, и на това, което пиша. Много ми се иска тези текстове да стигнат и до сръбския и македонския пазар, защото са искрени и изпълнени с много обич към региона и неговите хора, а ако съществува някакъв пряк път към приятелство между нас, то това със сигурност са изкуството и културата, в това число и литературата.
4. От какво друго се състои светът, освен от „дърво, графит и болка“?
Сега, тази формулировка на пръв поглед изглежда малко макабрена, ха-ха. Стихотворението, което съдържа фразата, е писано отдавна и вече не си спомням точно какво е искал да каже авторът, макар че то не е важно какво е искал да каже така или иначе. Със сигурност болката е нещо, чрез което си напомняме, че сме живи и в този ред на мисли е позитивен образ. А графитът символизира безчетното множество възможни светове. Но всъщност светът не е нещо единно. Не е парче дърво, а е милиардите тресчици в него. Един свят няма, има около 7 милиарда светове – и не знам това дали е хубаво, или лошо.
Но ако трябва да опиша света такъв, какъвто аз го виждам, разбирам и искам, с една-единствена дума, то това без всякакво съмнение е думата „любопитство“. Макар че някоя английска котка може да ми възрази.
5. Кога за последно написа нещо, което не прилича на теб?
Не мисля, че изобщо нещо, което съм написал когато и да било, прилича на мен. Част от мен винаги е вътре, но сравнително малка. По-голямата винаги остава отвън. И слава Боконону, защото щеше да е много скучно произведенията да са просто копия на авторите си в някакво друго, статично измерение. А и човекът постоянно се променя, а написаният и отпечатан текст (картина/скулптура/песен) – не.
Според мен заветната цел на всеки автор е постоянно да изненадва сам себе си, за да можем да наречем това, което прави, изкуство. Иначе то би било естрада. А аз естрада органично не понасям.
Иначе, в началото на творческите ми напъни много приличах на Кърт Вонегът и ми отне известно време да се преборя със себе си и да заприличам на мен. Така че, ако трябва да дам все пак конкретен отговор на този въпрос, то той би бил – преди 20-ина години, 10-ина килограма и един цвят на косата.
Списък за четене (книжни препоръки):
1. „Нагоре по реката назад“ от Пламен Антов
Kорицата обещава девет разказа, а плънката предлага девет съвсем други неща. Едновременно по-малки от разказ и много по-големи и всеобхватни. Това са едни пътуващи текстове, в множество смисли - те са за пътувания по света и в себе си, но те също така пътуват помежду си в книжното тяло и в главата на автор и читател, без задължително да се стигат и да стигат донякъде, но разкриват пътища, скрити, забравени или просто глухи. Въпреки че на моменти направо ги чуваш. Истинско удоволствие е поетичният, но не прекомерно патетичен стил на разказване на Пламен Антов, силно вкоренен в реалността и живота, въпреки основната тема, която се върти около начините да си наистина вътре в живота, които съвременният западен човек очевидно не владее и от които дори съзнателно се крие - дори когато пътува. С Пламен Антов се срещнах пълнокръвно точно преди 10 години с предишната му издадена от „Жанет 45“ прозаична книга „Граници на забавяне“ и срещата беше разтърсваща, именно защото очакването ми се размина с реалността, но се размина толкова драматично, че изцяло ме погълна, смели и изплю в различна атомна конфигурация.
2. „Котаракът на Рей Бредбъри“ от Кольо Николов
В същността си „Котаракът на Рей Бредбъри“ е автобиографична книга, обхващаща живота на един български емигрант в САЩ - в родината си известен писател, тук - продавач в магазини, бензиностанции, пощальон и какво ли още не, в непрестанни опити да бъде издаден на амерканския пазар и да подпомага финансово сина си, който иска да стане актьор. И двете сработват точно толкова, колкото котаракът на Бредбъри тук е някакъв основен герой. Демек, никак. Но всичко дребно и банално, което изпълва ежедневието, докато преследваме мечтите си, винаги е било онова, което движи литературата, а и самия живот.
По един майсторски, сладко-кисел начин, Кольо Николов успява да улови в тези 700 страници есенцията на живота - едновременно вълнуващ и скучен, весел и тъжен, ексцентричен и обикновен, тежък и лек, дълъг и кратък, достоен да бъде увековечаван в литературата и напълно недостоен дори да бъде споменаван. Сблъсъкът между културите и разместванията на социалните пластове и обществени положения, несъответствията и припокриванията между различни в природата си космоси и хоризонти, малките победи и големите поражения - всичко това е само фон на основното действие, наречено живот, в което главните герои се сменят според ситуацията и никога в крайна сметка не ти се отдава възможност да наречеш някой герой второстепенен, защото в тази постановка не съществуват степени и нива. Всичко е еднакво важно и еднакво незначително на фона на безкрая. Включително котаракът на Рей Бредбъри, който обитава едва няколко скромни странички от тази книга, но деветте му живота са я обгърнали от всички страни и внимават зорко, с извадени нокти, нито трохичка да не изпадне навън.
3. „Кучето на Персефона“ от Виолета Кунева
Със сигурност една от най-силните стихосбирки за последната петилетка в моята лична читателска класация, ако имах лична читателска класация. Четена, харесана и наградена мислено от мен, много преди да вземе наградата на „Перото“. Но и към дебютната стихосбирка на Виолета да посегнете (тя пък спечелила „Южна пролет“), пак ще сте направили чудесен избор. Стига да ви се чете поезия, а не вертикална проза.
4. „Ненакърнимо“ от Людмил Станев
Текстовете в тази книга осезаемо се различават от тези във всички други негови. По-дълги, мрачни, по-рефлективни. По-бавно четими. Любимият ми Людмил Станев. Но бих препоръчаш всяка негова.
5. „Дом за начинаещи“ от Емануил Видински
Простичко и вълнуващо написана книга за едно детство, което, при всичките му алтернативности, вариации и локации, винаги в крайна сметка е точно това - простичко и вълнуващо. Дори най-щастливото, дори най-тъжното. Необичайните особености на това конкретно детство не пречат да се разпознаваме и да наслагваме пластовете на нашето собствено порастване с това на героя в книгата, бил той самият автор или някаква негова украсена или разсъблечена литературна версия. Фрапантно четивна книга, вероятно най-вече защото е фрапантно пълна с нас, читателите.
Абонирайте се тук и прочетете първи споделеното от нашите гости!