„Хората зад книгите“ е литературен бюлетин, публикуван от ИК „Жанет 45“ два пъти месечно. Сърцето на всеки брой е автор, илюстратор или преводач, чийто творчески и професионален път е свързан с издателството. В бюлетина ще откриете кратки интервюта и откровени книжни препоръки, както и код за –25% на създадените и предложените от госта книги, валиден 2 седмици.
Освен споменатото, абонатите получават информация за:
⇉ предстоящи събития с книгите на „Жанет 45“;
⇉ настоящи промоции;
⇉ нови заглавия.
В брой №27 публикуваме интервю с Боян Йорданов!
Въпросите зададе Гергана Димитрова
1. Какво от научния си поглед и метод пренасяш в писателската си дейност?
Стремя се да съм максимално честен по отношение на историческите събития, които описвам – затова предварително трябва добре да съм ги проучил. Не бих си позволил да доизмислям историята, например за да прокарам някакви свои виждания или за да я напасна към моя разказ. Това би било чиста манипулация и дори всичко да е позволено в художествената литература, за мен е неприемливо. Литературата като начесване на авторското его не я разбирам. Читателите заслужават уважение.
От тази гледна точка, мистификацията също ми е чужда. Ако не си в състояние да измислиш нещо свое, не е почтено да преиначаваш фактите, дори и за да се пошегуваш. Освен това, когато правя справка и ми се стори, че там категорично се прокарва само една гледна точка, винаги търся и други източници, които да хвърлят допълнителна светлина. Животът никога не е черно-бял, много по-сложен е, отколкото изглежда – и писателят не бива да го опростява, ако не иска да остане на нивото на лозунгите.
2. Търсиш ли интертекстуални връзки с други български книги? А има ли автор, с когото вътрешно диалогизираш, докато пишеш?
Понякога това се случва, без да го осъзнавам. Нормално е. Едно от нещата, формиращи ни като личности, е това, което сме прочели. Безспорно не мога да остана равнодушен към произведенията на много български и чужди писатели. Не мисля да ги изреждам, защото едва ли има смисъл – те са любими и на много други и едва ли ще кажа нещо интересно. Това, което ни е повлияло, неминуемо излиза на повърхността, дори и някои уж съвсем забравени неща. А има и нарочни препратки. Например във „Възлюбените“ съм включил детайли, които отпращат към Шекспир – беше ми интересно и се забавлявах. Може би ще се намерят препратки към автори и техните произведения и в „Под месечината, огромна като тиква“, но бих оставил на читателя удоволствието да бъде откривател.
3. Каква е причината последователно да се завръщаш към някогашното? Откриваш ли нещо в историческите пластове, останало недоосмислено в съвременността?
Основно недоосмислено от мен. Може би то е недоосмислено и от други, но, в края на краищата, всеки отговаря за себе си. Откривам и някакъв вид помирение. С хората от някогашното, с тези, които са живели преди мен. В мен тече тяхната кръв, а тях вече ги няма. Ако ги подценявам или направо – игнорирам, то значи, че подценявам и игнорирам себе си. Аз съм жив заради всички тези поколения преди мен. Иначе в историята има огромна сила. Понеже там има много мъртви хора – или направо можем да кажем, че всички там са мъртви – материалната им сила вече се е превърнала изцяло в духовна. И това е страшна мощ. Човек трябва да е много внимателен, когато пише за мъртви хора, защото те не могат да се защитят в този свят, който ние все още обитаваме.
4. Как би формулирал целта на последния си роман – предупреждение ли е той, опит за разбиране, начин за помирение с миналото?
Абсолютно! Всичко това. Разбира се, аз и да предупреждавам, едва ли някой ще ме чуе. Колко велики писатели са предупреждавали, но и тях не са ги чули, та какво остава за мене, бедния. Но човек е жив, когато следва пътя си, така че и аз няма какво друго да правя. Опит за разбиране – да! Хубаво е човек да се опита да разбере предците си. Мисля, че много неща сега са ми по-ясни, но и в това никога няма да бъда сигурен. Нашата история е много сложна, там има много страст, много лични чувства се преплитат. На Балканите е така. Но моята увереност е по-голяма, краката ми по-здраво се притискат към земята сега, стъпките ми са по-релефни, когато съм осмислил за себе си някои неща. Помирение – да! Аз самият имам фамилна обремененост от гледна точка на миналото, но се опитвам като го преосмисля и огледам от всички страни да се помиря с него.
5. Разглеждаш ли книгите си като самостоятелни единици, завършени светове – или като част от по-мащабен историко-литературен проект?
Колко хубаво казано – завършени светове! Да, точно такива бих искал да бъдат. Отделни завършени светове. Не е нужно да има връзка помежду им. Никога не съм мислил за някакъв по-голям проект. Това би ме обвързало с една стилистика или най-малкото би ме ограничило в мисленето, а за мен е важно да се чувствам свободен. Също така миналото доста ме измори. Както казах – в него има огромна мощ и човек трябва да внимава. Бих желал да напиша и нещо за днешния ден, но всичко наоколо ми се струва нетрайно, силиконово, пластмасово. И не само материята – предпочитанията ни, чувствата, мненията, преценките, всичко е такова. Изграждаме жилищата си върху пясък. Носим се като кораби без котви. И обикновено засядаме в плитчините. Но все пак остава надеждата. Тя е еднаква за мен, за вас, за всички. Тя е най-здравото нещо. Ако и нея загубим – свършени сме.
Списък за четене (книжни препоръки):
1. „Нагоре по реката назад“ от Пламен Антов
Тази книга е интелектуално удоволствие. Случи се да я прочета по време на новогодишните празници и покрай цялата безсмислена суета, фойерверки, истерично и болестотворно търсене на удоволствия, тя ми подейства като лекарство. Пътеписите са най-незначителната част вътре, макар че има и немалко интересни детайли, благодарение на които научих нови неща. Философията, която безспорно е основата на книгата, е разгърната по най-естествен начин на екзотични и диви места. Така тя се ражда привидно спонтанно, понякога и посредством диалози, изглеждащи като диалози със самия себе си. Този великолепен и чаровен похват предава дълбочината по най-непринудения начин и прави по-лесно нейното възприемане. Свободната мисъл на твореца е заразителна и въпреки че не бих се съгласил с някои от тезите, тя ми предава своите послания съвсем ненатрапчиво, като лична изповед.
И много важно нещо – от тази книга разбрах какви са етапите на изваждане на стар пирон, останал по някаква причина да стърчи от мазилката на древен манастир. Първоначално възприемаш самия пирон като сувенир и искаш да го получиш. После за теб става важен не пиронът, а процесът на изтръгването му. Накрая се молиш да успееш да отрониш поне прашинка от многовековния хоросан.
2. „Отлъчване“ от Николай Терзийски
В тази книга, наред с историите, има необикновена дълбочина. На мен ми подейства като плътен инфразвук, мога да го сравня със звука, който се чува при пускане на тежък камък в дълбока вода. Може би защото текстът достига чак на генетично ниво и защото в него има нещо недоизказано и магично, подобно на поезия. Терзийски е майстор на този тип разказване. Въпросите за изолацията, за отлъчването от общността, за това какво може да го причини, за миналото, което ние, щем не щем, носим в себе си, за свободния избор и доколко той е такъв, са пресъздадени с такова слово, което остава в съзнанието дълго след като книгата е прочетена. Много е странно – в книгата има едновременно лекота и тежест – хем се чете лесно, хем дълго след това остава едно чувство на обреченост, на нещо по-силно от нас, което не можем да променим. А автентичният диалект, който авторът много добре познава, със замах отнася читателя в момента на разказа. Освен това един от главните герои е от Орхание – това е градчето, което по-късно ще се преименува в Ботевград и в което още по-късно аз ще се родя.
3. „Поздрави от синята палатка“ от Петя Кокудева
Виждаме как светът все повече се затваря пред нас. Очевидно ние, хората, не успяваме да се радваме на различията си. И вероятно в бъдеще пътуванията ще са по-трудноосъществими, все по-скъпи, а дори и сега някои части на нашата обща земя са вече недостъпни. Ето защо тази книга за мен е истинска благодат. За някакви си смешни 13,35 евро аз мога да обиколя света и то не по утъпканите туристически пътеки, а по стъпките на Петя Кокудева, която споделя много по-интересни неща. В центъра на всичките ѝ разкази са хората, битът им, взаимоотношенията, а не просто добре познатите исторически или архитектурни обекти, които могат да се видят във всеки туристически сайт или каталог. Всичко е лично преживяно, във всичко има искрена емоция. И човек ще не ще става мечтател. Нима различията трябва да ни плашат? А защо да не ни сближават, както е например в „Тайните на Медината“? Защо и ние, българите, да не можем да бъдем общност и да запеем спонтанно, от сърце, както онези отрудени хора от влака в „Магията между Харлем и Бруклин“? Изглежда толкова лесно.
4. „Случаят Джем“ от Вера Мутафчиева
Всяка книга на Вера Мутафчиева ми прилича на изящно иззидана сграда от дялан камък. Като че ли всяка една дума е на мястото си – нито можеш да я махнеш, нито пък нещо да добавиш. Всеки път и читателят съгражда сградата. Почва от темела и после камък по камък неусетно – ето че стигнал до купола. А когато слезе и погледне отстрани – красота! „Случаят Джем“ е книга за кръстопът – кръстопът на съдби и на народи. Книгата е жестока като дисекция и описва в какво могат да се превърнат мечтите и идеалите, когато там е намесена властта. Как уж християнският Запад лицемерно, бих казал с азиатска лукавщина, обръща гръб на поробените балкански народи, когато вижда своята изгода, как отделният човек започва да има значение само като източник на средства, как качества като доблест, чест, достойнство са сякаш по-присъщи на дивите османци, отколкото на цивилизования Запад. Нещата са обърнати и това е причината завоеванията от Изток да продължават и да се утвърждават.
5. „Чамкория“ от Милен Русков
Живо и упоително е словото на Милен Русков. То е лесно разпознаваемо. Историческите събития са разказани през погледа на обикновени и несъвършени хора, които имат своята, отстрани погледнато смешна, но и желязна логика. Хуморът е разкошен. Той, общо взето, е твърде оскъден в нашата литература, а това придава още по-голямо значение на книгите на Русков. В Чамкория се разиграват исторически събития, които са добре познати на историците, не са толкова отдалечени от нашето време и са силно политизирани, но чрез пълнокръвните герои разказът достига изключителна дълбочина. Това е една мащабна картина на двайсетте години на двайсети век, когато се случва истинският разлом в българското общество. Книгата неслучайно е изградена посредством два паралелни разказа, контрастиращи си в стилово отношение, което внушава невъзможността за диалог. Майсторски изградени образи, с които ти се иска да си поговориш, слово – хала, интересна история – какво друго му трябва на един читател? На мене поне това ми стига.
Абонирайте се тук и прочетете първи споделеното от нашите гости!