„Хората зад книгите“ е литературен бюлетин, публикуван от ИК „Жанет 45“ два пъти месечно. Сърцето на всеки брой е автор, илюстратор или преводач, чийто творчески и професионален път е свързан с издателството. В бюлетина ще откриете кратки интервюта и откровени книжни препоръки, както и код за –25% на създадените и предложените от госта книги, валиден 2 седмици.
Освен споменатото, абонатите получават информация за:
⇉ предстоящи събития с книгите на „Жанет 45“;
⇉ настоящи промоции;
⇉ нови заглавия.
В брой №24 ви предлагаме интервю с Иван Ланджев.
Въпросите зададе Гергана Димитрова:
1. Как философското ти образование повлиява начина, по който пребиваваш в литературата?
Много съм благодарен за философското си образование, нямах представа, че ще изиграе такава фундаментална роля в живота ми. Философията буквално ме научи да мисля, възпита някаква интелектуална хигиена в мен. И това не е просто високопарна фраза – ще се учудите колко много интелигентни хора нямат такава хигиена и редуцират блестящите си хрумки до дрънканици, защото просто не могат да изградят устойчива теза, да построят аргумент, да следват логическа нишка, да отидат при причините, да останат вътре при самия проблем.
Философията ме научи да се хвърлям надълбоко в проблема и да имам упорството да остана при него, да обичам непресторено истината. За добро или лошо, това се отразява на писането ми. Иначе ми харесва, че използваш глагола „пребиваваш“ за литературното ми битие – звучи като нещо, дето аха да е незаконно. И май е правилно това. Аз пребивавам временно в литературната среда, понякога излизам от нея, защото ми доскучава (по-често самата среда, по-рядко самата литература), после пак се връщам. И така.
2. Наясно ли си предварително какво имаш да кажеш, или пишеш, за да научиш?
Понякога не съм съвсем наясно и след като съм написал текста, а това е по-лошо. Шегувам се, разбира се, но май не съвсем. Всеки автор, който твърди, че от самото начало знае точно какво ще каже и в хода на писането то не се е променило ни най-малко, не е мръднало дори на милиметър, лъже. Идеите заживяват свой живот и те дърпат нанякъде още преди да се реализират. И често се случва да те изненадат.
3. Кое прави иронията толкова привлекателна за теб като похват?
Казват, че иронията била дефанзивен механизъм, форма на защита. Възможно е да е така, може и да се пазя. Не знам. А може би просто ми е интересна и забавна, играя си. Не мога да се сетя за друго такова нещо в живота, което хем да е неволно, хем да е напълно съзнателно, да е толкова сериозно в цялата си несериозност.
Понеже ме вълнува въпросът за истината, много ме впечатлява особеното отношение на иронията към истината – има някакъв елегантен танц помежду им. Хем уж не я казваш, хем всъщност я казваш, и то много ясно, заявяваш я радикално, като покажеш цялата нелепост на нейната противоположност. Иронията е подигравка с неистината. В този смисъл тя стои по-високо от обикновеното остроумие и не цели да унижи, както го прави сарказмът. Има някаква светлина в края на иронията – достигнали сме до някаква истина. Поне ми се ще да е така.
4. Текстовете ти често тестват границите на опита, търпимостта и езика. Какво се надяваш да намериш отвъд?
Чувал съм подобни тълкувания – как прескачам някакви граници и т.н. Трябва да призная, че никога досега не съм сядал да пиша с предварителната настройка, че „ще отида отвъд“, че ще „мина граница“ или нещо подобно – това ми е смешно още като си го помисля. Аз просто отивам там, където ми е интересно. Цял живот това правя.
5. В контекста на номинацията ти за Будител на 2025 година – какви очаквания има обществото към своите съвременни будители?
Вече ми се удаде възможност да кажа, че макар и изключително благодарен и трогнат от номинацията, аз не смятам себе си за будител. Не е важно какво смятам аз в случая – не съм се номинирал сам. Не зная какви очаквания има едно общество към будителите си, защото, за да съществуват будители въобще, по условие трябва да е заспало. Спящият няма очаквания. Трябва ти да го събудиш, за да се сапикяса. Това е нещо като „да се опомни“, но по-силно.
Списък за четене (книжни препоръки):
„Тъгувам за Киото“ от Деян Енев
Най-новата книга на може би най-добрия ни разказвач. Начинът, по който Деян Енев съумява едновременно да ни говори по същество, пестеливо, но и емоционално, поетично, винаги ме е впечатлявал.
„Градинарят и смъртта“ от Георги Господинов
На фона на тежестта на името Георги Господинов и всички „периферни“ (така ги наричам, защото не са ми интересни) разговори, които непрестанно се водят около името, понякога хората пропускат колко истински хубава е тази книга всъщност. А тя е много хубава.
„Лудите кучета на лятото“ от Пейчо Кънев
Новата книга на Пейчо Кънев. Малко поети в България пишат като него (не казвам по-добре или по-зле, казвам точно като него). Мисля, че суровият му американски опит си е казал думата.
Много шантава книга, която може би изисква определена подготовка (или настройка). Не е за всеки, но това е комплимент. Към нещата, които са „за всеки“, следва да сме подозрителни.
„Седем кратки беседи по физика“ от Карло Ровели, преводач: Нева Мичева
Интригуваща, увлекателна малка книжка, написана за лаици като мен.