„Хората зад книгите“ е литературен бюлетин, публикуван от ИК „Жанет 45“ два пъти месечно. Сърцето на всеки брой е автор, илюстратор или преводач, чийто творчески и професионален път е свързан с издателството. В бюлетина ще откриете кратки интервюта и откровени книжни препоръки, както и код за –25% на създадените и предложените от госта книги, валиден 2 седмици.
Запишете се сега:
Освен споменатото, абонатите получават информация за:
⇉ предстоящи събития с книгите на „Жанет 45“;
⇉ настоящи промоции;
⇉ нови заглавия.
В брой №22 ви предлагаме интервю с Йорданка Белева
(въпросите зададе Гергана Димитрова):
1. Кое е повлияло на развитието ти като писател?
Различни неща през годините. Първо по време е омагьосването от звуците в речта, поезията във фонетиката, за която не си даваш сметка, когато си дете. Спомням си опиянението да повтарям до безкрай някои думи, които са ми се стрували едва ли не магически. (И до днес вярвам, че думите могат да променят съдби.)
Когато бях на 4 г., с едно съседско момиче имахме спор. Не помня за какво е било неразбирателството, но помня как като част от аргументите ѝ срещу мен беше нарекла майка ми тънка като клечка. Понечих да ѝ отговоря и аз нещо за нейната майка, но не знаех какво, не знаех коя дума да избера, с какво да сравня майката. До късно през нощта будувах и мислех как да отвърна на „удара“. Повтарях си онова раняващо „майка ти е тънка като клечка“ и така, без да искам, открих римуването, защото „а твоята е дебела като мечка“ ми се спусна свише и заспах блажено.
На сутринта се събудих от драскането на клечка кибрит – баба палеше печката. И тогава ми хрумна да кажа на съседчето, че майка ми може да е тънка като клечка, но топли като печка. Ето това откритие – че аз съм тази, която избира думите, че думите могат не само да нападат, а и да бранят – ми донесе истинско блаженство. Почувствах се победител, без да съм воювала.
И не на последно място – хубавите книги, които прочитам. Онези книги, които манипулират пространството и времето. Които са важният разговор между теб и някого, помежду теб и теб. Книгите, които те приближават или отдалечават от истината и ти щастливо им позволяваш.
2. Как избираш в кой жанр да облечеш придошлите идеи?
Не вярвам особено в жанровото деление, то е по-скоро опаковката на съдържанието. (А най-добре е, когато е опаковка на подарък.) В този смисъл, винаги ми е било по-важно какво и как пиша, отколкото каква форма придавам. Обикновено книгите ми са последователно редуване на поезия и разкази, поезията и разказите като двете успоредни прави, които се пресичат в мен – и съм благодарна, че ме избират за място на срещите им.
3. Кратките разкази са съществена част от твоето творческо амплоа. Какво те привлича и какво ти прилича най-много в тях?
Привлича ме краткостта и предизвикателството да кажеш много с малко думи. Чрез малкото да разкажеш голямото. Да превърнеш малкото в голямо.
4. Твои герои често са изтласканите, самотните, скърбящите хора от всякакви възрасти. Как запазваш разказите си светли в лицето на толкова мрак?
Нямам определени старания в тази посока, не внимавам дали разказът ще остане в регистрите на светлото или мрака. Така или иначе, всичко се свежда до читателска нагласа и рецепция и в този смисъл всяко старание е ненужно: който иска, винаги ще види тъмнината, дори да я няма, и обратното. Затова авторът трябва да пише единствено по интуиция, по собствените си разбирания за правилност, но няма общовалидни правила, слава богу.
5. Е ли дискретното и деликатно писане форма на съпротива? Е ли нежността новият пънк (по мотото на „Киномания“ 2025)?
Нежността е почерк, който ми е скъп. В контекста на писането го свързвам с разбирането да пишеш така, че да имаш милост, пощада и прошка към човека и човешкото. В обратния смисъл – винаги съм била отдалечена от онова писане, което назидава, раздава присъди или – още по-зле – търси реваншизъм чрез литературата. Вярвам в деликатната природа на читателя и в правото му сам да определи и темата, и посоката на разговора.
Списък за четене (книжни препоръки от Йорданка Белева):
Виолета Кунева, „Кучето на Персефона“
Поезията на Виолета Кунева опитомява смъртта, а опитомяването на смъртта всъщност е най-краткото определение на изкуството: опитомената смърт е култивиран край, репетиция за безсмъртие. Кучето, което припка след стопаните си, би могло да бъде и куче-водач, защото, както и в пещерата на Платон, сетивата ни припознават в отраженията реалии, докато не се освободят от преклонението си към сенките. Накъде повеждаме смъртта, има ли педагогика в опитомяването ѝ, на какво ще я научим, докато я отглеждаме в домашни условия? Силно метафорична поезия ни поднася Виолета Кунева, защото поезията е не само материята на индивидуалния подход към света, но и личният ни разговор с него. Опитите ни да го изслушаме. „Кучето на Персефона“ идва, за да ни напомни как голямото изкуство винаги носи сладка неяснота, за да можем в очертанията ѝ да донарисуваме, да доразкажем, да допишем. А съучастието на читател и книга е всъщност най-скъпото признание за един автор. Общуването с книгата на Виолета Кунева е радостта да си намерил некомерсиалните страници, страници с безкомпромисна авторефлексия, с почит към езика и особено много към читателя.
Албена Тодорова, „Да ти бъда тяло“
След като прочетох най-новата стихосбирка на Албена Тодорова, не спирам да си мисля, че поезията е праобраз на човека: светът преди думите, но и думите, които отварят светове. Защото точно толкова човешка и точно толкова световна е тази книга. С човешкия си опит и с опита за човечество. Голямото предимство на Албена Тодорова и нейното писане е в обичането и съпричастността. Така, както за Бог няма антигерои и недостойни за обичане, всяко едно стихотворение в книгата „Да ти бъда тяло“ идва с послание за обич въпреки обстоятелствата, които понякога са и инкриминиране. Разбира се, не ме напуска усещането, че „Да ти бъда тяло“ е самотна книга и тук не става въпрос за недостиг на читателска обич или претенция за отбрана аудитория, напротив. Самотата на тази стихосбирка идва в открояването ѝ в тълпата от стихосбирки. Затова много искам да кажа на тези стихотворения, че не са сами. Но мога единствено да потвърдя – сами сте, защото притежавате и тялото, и душата на поезията.
Евгения Динева, „Калава“
Евгения Динева разказва с лекотата на човек, който просто е попаднал на местопроизшествието: материалната среда, в която се случва историята. Разказите в „Калава“ сякаш са се написали сами. Подобно на историята, която четем в „Ароматът на червения цвят“, и която завършва така: „Връщам се към листа пред мен. Влакът спира. Пристигнали сме. Все още не знам къде – може да е навсякъде, – но сме пристигнали. И историята се е написала сама.“ Използвах думата „местопроизшествие“ умишлено, защото думите на Евгения са като улики, които отвеждат винаги към извършителя: внимателният автор, създател на светове от памет. Всяка една от историите в „Калава“ въздейства и физически. Докато ги четях, чувах многоезичието. Вдишвах тъгата. Докосвах пластовете мълчание. Но най-вече виждах устойчивия червен цвят – калавата, която свързва красиво автор и читател.
Нога Албалах, „Сбогуване“
Изключителен роман за разпада на личността. Колкото повече Старецът забравя, толкова повече е старанието на неговата дъщеря да помни. Колкото повече се отдалечава бащата, толкова повече се усилва внушението за нова близост между дете и родител. Деликатността на техните отношения, светлосенките (светло и тъмно едновременно) в паметта, болничните дни, пътят на едно сбогуването – всички тези акценти превръщат миниатюрният текст на Албалах в голямото писане за човешкия край: как си отиваме, какви си отиваме, с кого напускаме този свят. Затова и историята на Старецът не е историята на един-единствен човек: романът е общ, общностен дори – за всеки човек, родител, семейство. Почувствах тлеенето на нечий баща като тлеенето на моя баща. Мислех си колко сила и безсилие има в израза телесни останки: това, което е останало от тялото. Би трябвало да има и идентичен израз за останките от паметта. За онова, което остава след замитането на следите, на ориентирите, на човешкия облик. Езикът, който губи лексикалния си състав и се превръща единствено в звукоподражаемост, в гола фонетика. Откъслечните думи, които нямат контекст и контекстът, до който не достигат думи. Чуждоезичен филм без субтитри и субтитри без картина. Книгата на Нога Албалах е документален филм за напускането, дневник на неизбежната окончателност: един баща, който се губи в живота си и една дъщеря, която внимава да не се изгуби в смъртта на баща си.
Станислава Станоева, „Трева и звезди“
Дебютът на Станислава Станоева в прозата е като да си попаднал на изложение за фина керамика и някой внезапно да потроши всичко пред очите ти, за да ти демонстрира техниката кинцуги. Оставаш омагьосан от златните шевове, които спояват счупеното, без да го скриват. Защото разказите на Станислава са писани с дълбоко уважение към литературата и към собствената философия на намирането и загубата. Разказите в сборника не са къси, но скъсяват дистанцията с читателя до степен на припознаване. „Но аз съм си такава – умея да скъсявам разстоянията красиво...“, ни казва Станоева в книгата си. Възможно е читателят да си помисли, че книгата съдържа именно неговите разкази, разказите за неговия живот – колективното детство позволява подобно плагиатство на автентичност. Но съществува още една логика на припознаването и тя се нарича читателски вкус. Именно на добрия читателски вкус разчита тази книга – да бъде оценена дълбочината на прозренията, температурата на случката, вниманието към детайла. И към езика на разказаването.
Поезията в тези разкази е съвсем очаквана за тези, които познават силната поетична страна на авторката. Запомнящите се сравнения и образи (например „Когато съм тъжна се смалявам като спукан надуваем дюшек.“//“ От стоповете човек научава много за човешката природа.“ ), внимателно обмислен изказ, дори особен музикален ритъм има на места и всички поетични моменти само придават още към безспорната стойност на книгата. Изборът на заглавия на разказите също впечатлява със словесни находки.
Специално внимание заслужават последните два разказа – „Пътници“ и „Разпадането на камъка“ – брилянтни в тежестта на внушенията и в лекотата, с която поставят експлозии в детството.
Книгата „Трева и звезди“ е за невидимите нишки между земята и небето, между годините от всички прелистени календари и ненаписаните страници от идното. Толкова чиста и качествена литература, че чак ми се иска да упрекна в нещо авторката. Например за пилеенето на сюжети: често един разказ носи в себе си бухналото тесто за за още няколко. От друга страна – подобно сгъстяване само концентрира по-голямо читателско внимание.