hide

18.00 лв.
15.30 лв.
 

Детството на Каспар Хаузер

Преводач
Превод от
Румънски език
Редактор
Милена Попова
Оформление
Поредица
Корица
Мека корица
Корична цена
18.00 лв.
Брой страници
276
Издадена на
09.2022
ISBN
978 619 186 766 0

Богдан-Александру Станеску ни повежда из бруталния свят на израстването в букурещките крайни квартали с образи, случки и типажи, близки и на нас, като съседи и съвременници. Това е книга за поколението на прехода, невписващо се, чуждо и неразбираемо дори за най-близките си хора, които от цялото си сърце ни желаят доброто, но не не разполагат с познанието как да го осигурят и са напълно безсилни; книга за това как в детството сме малки и лоши хора, изплашени от собствените си недостатъци и страхове и борещи се да избягат от лапите на една дълбоко формираща ни възраст, която може да изглежда като всепоглъщаща лична бездна.

Това не е непременно роман за израстването, нито за припомнянето на миналото, а е по-скоро литературен опит за преживяване на „грешките“ от детството и юношеството в полето на разказа. Той може да се чете като пъзел от дванадесет отделни истории, подредени в хронологичен ред, от детството до зрелостта, истории, подлютяващи именно в онези рани, които в собствените ни очи ни правят по-малко хуманни и достойни от останалите хора, защото нашата травма – липса, копнеж или разочарование – е най-голямата. Тя е наша. Ние сме го преживели и именно ние разбираме болката и непоносимостта ѝ дори отвъд думите.

От книгата: 

През пролетта на 1987 година в една от класните стаи на 111-о училище на улица „Стоян
Милитару“ момченце на седем и половина става от чина си и видимо неспокойно се отправя
към бюрото на другарката Поп. Другарката Поп е дебела, прическата ѝ винаги е по модата,
носи зелена риза с буфан ръкави и притежава впечатляващи мустаци. Момчето е дребно за
възрастта си и изключително слабо. Стаята мирише на терпентин, паркетът изглежда влажен,
над чина има портрет на другаря Николае Чаушеску, а до него стои знамето на
Социалистическа република Румъния. Децата тъкмо са изпели химна на Републиката и в стаята
е настанала тишината, която обичайно предхожда първия учебен час.
– Другарко?!
– Какво има, Станеску?
– Ами за закуска ядох (тук читателят трябва да запълни неизреченото със закуска,
предизвикваща диария)…
Ръката на другарката инстинктивно се насочва към рулото тоалетна хартия, стоящо до
прускосиния дневник. Ръката е пълничка, изглежда мека, момчето обаче знае, че
тази ръка може да размахва с безкрайна жестокост линията, че може да щипе и да скубе за
перчемите.
– Станеску, знаеш ли колко ми е писнало от твоите проблеми?
Момченцето подскача от крак на крак, размахва нервно ръце пред бюрото ѝ. Усеща как
студената пот бликва през разширените от паниката пори на кожата му.
– Много ви моля, другарко!
– Станеску, ще стискаш като другите, докато удари звънецът.
– Ама не мога. Честна дума, не мога.
– Не излизаме от клас по време на часа.
Дясната ѝ ръка държи рулото тоалетна хартия, а лявата се насочва към дървената линия.
Но е твърде късно.
От първите чинове се дочува хихикане, а пък миризмата бързо напредва към бдителните
ноздри на другарката Поп, чието кръгло лице става червено като рак.
– Напусни, Станеску! Бързо вкъщи и утре те чакам с майка ти, с госпожа учителката,
нали?
(Оставам на вас да изпълните последните изречени думи с цялата омраза, жлъч и
пролетарски гняв, които можете да си позволите.)

***

Kнигата е издадена с подкрепата на Румънския културен институт/Institutul Cultural Român.

Прочетете откъс от книгата тук