„Хората зад книгите“ е литературен бюлетин, публикуван от ИК „Жанет 45“ два пъти месечно. Сърцето на всеки брой е автор, илюстратор или преводач, чийто творчески и професионален път е свързан с издателството. В бюлетина ще откриете кратки интервюта и откровени книжни препоръки, както и код за –25% на създадените и предложените от госта книги, валиден 2 седмици.
Освен споменатото, абонатите получават информация за:
⇉ предстоящи събития с книгите на „Жанет 45“;
⇉ настоящи промоции;
⇉ нови заглавия.
В брой №38 предлагаме интервю с Елена Алексиева.
Въпросите зададе Гергана Димитрова
1. Ако трябва да изведеш една идея, занимавала те във всички времена, коя би била тя?
Неспособността, или по-скоро отказът ни да разпознаем у себе си злото и да правим морален избор, който да започва от самите нас. Дори когато злото в нашия свят ни се струва обективно, то винаги има свой субективен първоизточник и това сме ние. Можем да го наричаме по всякакъв начин – тъпота, суета, примитивизъм, безотговорност – но винаги става дума за едно и също, за отказ от съзнателен избор. И не защото този избор винаги би бил „правилен“ и морален, а защото съзнателният избор предполага и съзнателно приемане на последиците, независимо какви са.
Непознаването на човешката природа, сляпото ѝ незачитане като фундаментален фактор във всичко, което ни се случва, не престава да ме озадачава. Да си човек и същевременно да живееш в свят, който най-малко от всичко се интересува от човека, е извор на толкова дълбок вътрешен конфликт, че бих го определила като трагичен, ако не беше толкова нелеп и отвратителен.
2. Недолюбваш едноизмерните образи, лесните определения, твърдите жанрови разграничения. Но прекомерната освободеност може да разруши смисъла – или поне да навреди на разбирането. Има ли стабилен център, към който все пак се придържаш, граница, която не си позволяваш да прекрачиш?
Не мисля, че смисълът е толкова лесно разрушим, нито че разбирането е толкова лесно постижимо. Разбирането е просто една надежда, която влагам в писането си, без да залагам твърде много на нея. То не е рационално действие, а способност и отвореност на съзнанието. Или, казано другояче, за да бъде разбран един човек, отсреща трябва да има друг, който поне малко да иска да го разбере, иначе няма как да стане. Така че не съм аз тази, която предпоставя еднолично кой, колко и как ще ме разбира, харесва и прочие. Това не зависи само от мен, дори изобщо не.
Колкото до флуидността на формата или жанровата разкрепостеност, виждам себе си по-скоро като консервативна – поне спрямо огромната свобода, която писането по принцип предлага. А е така, защото самоцелният експеримент никога не е бил моето нещо. Работя с това, което ми е необходимо, за да изразя по най-пълноценния достъпен ми начин онова, което имам за изразяване. Аз съм прагматичен човек, който държи на свободата си.
3. Твърдиш, че езикът не е материал, а жизнена среда. Нима не можем да го ползваме своеволно и инструментално? Нима е способен да ни се съпротивлява или дори да се обърне срещу нас?
За мен езикът не е средство, не е „обличане на мисълта в думи“, както често обичат да казват. Той е самата мисъл, форма на мислене, вероятно една измежду други. Материал е опитът в най-широк смисъл – физически, сетивен, психичен и всякакъв друг. Езикът е среда за осмислянето и преработването на този опит, за превръщането му в друг вид (опит). Естествено, че езикът ни се съпротивлява и понякога дори се подиграва с нас – това се вижда навсякъде и постоянно, просто невинаги го осъзнаваме. И то е точно защото го възприемаме като някакво доста примитивно сечиво, с които се мъчим да изработим (разбирай – да предадем) нещо, вероятно също толкова примитивно.
Преди езикът да започне да произтича от нас, ние произтичаме от езика. Човек се учи да бъде езиково същество от други езикови същества, обитаващи езиков свят. Говорим за формиране на съзнание, а не просто за механично издаване и запис на звуци с цел облекчаване на комуникацията. Езикът винаги и по необходимост е по-голям от нас. Дори само заради това, че преди да е индивидуално съзнание, той е колективно такова. Така че „използването“ му е доста условно. По принцип и с компютър можеш да забиеш пирон. От това компютърът няма да стане по-малко компютър. Просто ще го унищожиш, защото не си знаел какво друго по-смислено да направиш с него.
4. Освен в ролята ти на писател и драматург, българският читател те познава с твоите знакови преводи. Защо предложи тъкмо „Transhumanism Inc.“ за издаване? Какво прави романа твой и наш?
Ами ето, като ще си говорим за „Трансхуманизъм“, там, а и не само, логосът е една от любимите теми на Пелевин. Не какво правим ние с него, а какво прави той с нас. В какво ни превръща.
Харесах този роман, защото е много сегашен. Той е нещо като карта на нашата сегашност, на която виждаме не само отделните обекти и точки, но и връзките между тях, при това на най-различни нива. Аз мисля, че неразпознаването на онова, в което живеем, е също толкова огромен проблем за нас, колкото и неразпознаването на самите себе си. Пелевин има рядката способност да вижда света, не просто да го гледа, и в „Трансхуманизъм“ тя е в едно от най-добрите си проявления.
Не знам защо някои хора определят този роман като фентъзи или фантастика, или дори антиутопия. Нищо подобно няма. Той работи със средствата на фантастичното, което си е запазена Пелевинова марка, без в него да има грам фантастика или фантасмагория. За мен това е плашещо и доста директно рисуване от натура. Да, Пелевин обича да фантазира, но тук случаят не е такъв. И разбира се, цели се в един сравнително подготвен читател. Кара те да се чувстваш умен дори само защото го четеш и ти се струва, че почти всичко разбираш. Но това вече си е специфична форма на писателски маркетинг, не я е открил Пелевин, въпреки че я използва със завидно постоянство.
5. 2026-а беше силна година за теб. „Прекъсването на Самсара“ и „Вулкан“ излязоха на чужди езици, „Приказките на господин Кабода“ се завърнаха след години отстъствие от пазара. И в двата случая виждаш нещо свое с нови очи. Има ли разлика в усещанията?
Годината още не е изтекла, далеч сме от края ѝ. А и за мен „силното“ е когато пиша активно, останалото са по-скоро следствия. Безспорно е хубаво и хич не без значение, когато не само ти излизат книги на чужди езици, но и има достатъчно категорични читателски реакции, при това от самото начало. Тук обаче не става дума да виждам книгите си с нови очи, все пак имам представа какво съм написала. По-скоро ги виждам в нова среда и при читатели, с които очевидно имат какво да си кажат. Няма как това да не ме радва.
Случаят с „Господин Кабода“ обаче е малко по-различен и затова връщането му в света на живите книги ми е особено важно. По ред причини тази книга ми е страшно скъпа и свидна, може би най-близката на сърцето ми и една от най-силните, които съм писала. Но тъкмо заради нейната „междужанровост“, за която си говорихме и в началото, при първото си издание тя беше представена доста едностранчиво като детска книга. А не е. „Приказките на господин Кабода“ са колкото за деца, толкова и за възрастни. Те са за всички, защото техният начин на осмисляне на човешкото е такъв. Това е книга за осиротяването, тъгуването и загубата, но и за светлата им страна, за живота, който идва след това и ни намира други – може би по-безстрашни, може би по-умни, кой както я прочете. Ето защо се надявам сега, в новото си издание, тя да достигне до всички, които имат нужда от нейната утеха, мъдрост и светлина – така, както аз имах нужда от тях, когато я писах.
Списък за четене (книжни препоръки):
1. „Детството на Каспар Хаузер“ от Богдан-Александру Станеску (преводач: Лора Ненковска)
Това е първият и засега единствен негов роман, който съм чела, и мога да кажа напълно отговорно, че Станеску е безобразно ерудиран и пише безобразно добре. И за двете съм му завиждала искрено на различни места в романа. Разказва за Румъния „преди“ и „след“ с радостния цинизъм на човек, живял и в едното, и в другото, и същевременно достатъчно умен и талантлив, за да ги превърне в нещо трето. Впрочем това е само първата част от трилогия, съвсем скоро чакаме на български и втората.
2. „Към потомците“ от Бертолт Брехт (преводач: Константин Илиев)
Книгата обхваща четири от може би най-поставяните пиеси на Брехт, от когото трябва да се чете абсолютно всичко, всеки ред, който някога е написал. Брехт е скалпел. Неговите произведения не са литература, а морално действие.
3. „Чуждестранният легион“ от Кларис Лиспектор (преводач: Даринка Кирчева)
Обичам Кларис Лиспектор, без непременно винаги да я разбирам (и без това ни най-малко да ми пречи да я обичам). И защото тази книга съдържа най-великия разказ, който някога съм чела, разказът с голямо Р, и той е едноименният „Чуждестранният легион“.
4. „еднаистория“ и „Земя на синовете“ от Джани Пачиноти - Джипи (преводач: Нева Мичева)
Открих Джипи именно благодарение на „Жанет 45“, за което съм признателна. Не много преди това бях открила за себе си графичния роман като жанр. Джипи е изключителен рисувач и безмилостен разказвач. Ако работеше само с думи, вероятно би бил непоносим. Оценявам като доста смело издаването на такава висока топка в страна, където повечето хора, като чуят „графичен роман“, си мислят, че става дума за нещо със секс и насилие.
5. „Майсторът на фиде“ от Ма Дзиен
Една от съвсем малкото книги с герой писател, която не просто мога да изтърпя, но всъщност доста харесвам. Ма Дзиен пише със зловеща ирония и не се гнуси от нищо. Той е смел човек, не просто смел автор – нещо доста нерахактерно в днешно време. Другата му книга, издадена от „Жанет 45“ и отдавна изчерпана, „Изплези си езика“, е забранена в Китай и го превръща в дисидент. Споменавам я, защото благодарение на нея бих чела всичко от Ма Дзиен. И защото съдържа втория по величие в личната ми класация разказ, а именно „Момичето и синевата“.
Абонирайте се оттук и прочетете първи споделеното от нашите гости!