„Хората зад книгите“ е литературен бюлетин, публикуван от ИК „Жанет 45“ два пъти месечно. Сърцето на всеки брой е автор, илюстратор или преводач, чийто творчески и професионален път е свързан с издателството. В бюлетина ще откриете кратки интервюта и откровени книжни препоръки, както и код за –25% на създадените и предложените от госта книги, валиден 2 седмици.
Освен споменатото, абонатите получават информация за:
⇉ предстоящи събития с книгите на „Жанет 45“;
⇉ настоящи промоции;
⇉ нови заглавия.
В брой №33 предлагаме интервю със Стефан Русинов.
Въпросите зададе Гергана Димитрова
1. Как мислим азиатската литература днес? Започваме ли да надмогваме клишетата, свързани с нея?
Едно клише за източната литература е, че тя е дълбинно пропита от колективистичен светоглед. Може да се каже, че това е вярно до известен степен. Ако я възприемем като такава, тя би могла да ни предостави някакъв баланс на крайните изкривявания на индивидуалистичното светоразбиране, които се ширят болезнено край нас, например нарцисизма, егоцентризма, непукизма. От друга страна, от Изтока съответно идват и много подривни истории, които показват как индивидът може да се опълчи на колектива, и те също са важни.
Лично аз обаче не разсъждавам често за азиатскостта на азиатската литература, доколкото предпочитам да виждам нейната човешкост като латентна за цялото човечество. Но най-вече я мисля като планина, пълна със странни гледки, растения и животни. И от тази планина взимам я камъче, я тревичка, я клонче и ги нося обратно в моята планина, за да покажа на хората тук какви чудесии има по света.
2. Освен на книги за възрастни, ти си преводач и на книги за деца, при това от колоси като Силвия Плат и Морис Сендак. Какви предизвикателства носи със себе си преводът на детска литература?
Май няма специфични предизвикателства, освен че в общия случай кратките текстове трябва да са особено вкусни и звънливи. Съответно „При дивите неща“ я превеждах няколко месеца, при положение че текстът няма и една страница – исках да е максимално изчистена, да звучи приказно-разговорно и да няма никакви добавени нюанси, които да изкривят особения светоглед на Морис Сендак, поне каквато представа за него съм придобил от интервютата и есетата му (сравнете Where the Wild Things Are с „Където бродят дивите неща“, както е преведен филмът на български – вече има добавен нюанс към образа на дивите неща).
Иначе и Силвия Плат, и Морис Сендак не дундуркат читателите си и не подценяват тяхната взискателност. И аз гледам да подхождам така, независимо какво превеждам.
3. Твоят подкаст „Бележка под линия“ и сайтът ти „Тоя мост се клати“ предлагат много възможности за рефлексия върху преводаческото изкуство. Кои са най-често обсъжданите теми и проблеми в тях?
Най-интересно напоследък ми е недоглеждането или, по-дипломатично казано – разногледието, разночетенето на един текст от различни преводачи. Все нещо остава незабелязано, все някой нюанс остава нерегистриран, никога няма пълно покритие между писателски и преводачески поглед върху историята и върху света. Затова за мен преводачеството е един голям напън да видиш повече – не всичко, няма как, но колкото се може повече. Поне аз за това си мисля често и се радвам, че участвам в това изследване на особеностите и дефицитите на погледа. Надявам се, че то напомпва погледите и на всички други участници в него.
4. Неведнъж си изразявал позицията си относно видимостта и справедливите условия на труд на преводачите в България. Какво се промени от времето, в което поде тези битки? Какви проблеми останаха нерешени?
Промени се, че станах по-кисел, хаха. Да кажем, че има два основни проблема. Първо, все още липсва достатъчно съзнание за ролята на преводача в преводния текст, за това, че някой там яко е ровичкал, бърникал, човъркал, някой е взимал такива и онакива решения и този някой винаги върви със своите особености – естетически, етически, полови, поколенчески, характерологически, икономически, психически, политически, географски и така нататък, с други думи, преводачеството не е стълбица, а спектър. И второ, преводът на художествена литература все още не е професия, а странично занимание за преподаватели, аскети и прочее пропадняци. Това дередже може да се попромени с определени мерки, включително законодателни.
5. Да завършим с нещо ведро. Какво остави историческото гостуване на Ю Хуа у теб?
Странното усещане, че колкото и малък да се чувствам, явно мога да бутна някое камъче така, че да стане свлачище.
Списък за четене (книжни препоръки):
1. „Приложни походки“ на Мария Радулова
Никоя друга книга не ме е карала да започна да я препрочитам веднага след края на първия прочит, като песен, която искам незабавно да изживея отново. (В момента намирам между страниците ѝ билет за влак Бургас–Сливен от 19 август 2008 г., така че впечатленията ми са оттогава.) Хареса ми колко ексцентрично е всичко в този роман: персонажите, които нямат задръжки към конвенциите на световъзприемането – аутизмът се превръща от диагноза в модус вивенди; езикът, който на всяка стъпка търси поезията – открива комбинации, нарежда благозвучия, измисля фрази, сякаш нищо не е изразено правилно, ако не е изразено свойствено; и структурата с всичките ѝ залитания и подскоци. Тази книга ми показа как живеенето може да е интересно дори когато чакаш на опашка.
2. „Всички последни неща“ на Валентин Калинов
Много неопределеност има в тази книга, като се започне от формата ѝ – роман ли е, сборник с разкази ли е, сборник с есета ли е, едно цяло есе ли е, – мине се през разказвателната настройка – нашият разказвач обича да стига до непонятното и загадъчното и колкото и да е претенциозен в изложението си, не се притеснява да признае, че някои неща, всъщност повечето неща, навярно всички неща не могат да се кажат със сигурност – и се стигне до съдържанието, наситено с много работи, които разклащат субекта и почвата под краката му – космическия ужас, битийната празнота, телесните секрети, странните сънища, собствената чуждост. Супер гадна и сексапилна книга.
3. „Прелита гълъб“ на Вера Балева
Много ме вдъхновява и успокоява това писане, приканва ме да си смаля погледа (за да видя големината на малките неща), напомня ми, че е важно да се измъквам от себе си (за да забележа каквото иначе пренебрегвам), сприятелява ме с неизбежната неловкост на съществуването (защото и аз съм лош сапьор насред поле, минирано с погрешни отговори). И най-вече – учи ме на отдаденост към незначителното: „Събирам най-обикновени камъчета. / И ги наричам скъпоценни. / Повтарям им го – докато повярват“.
4. „И леглото ни е зеленина“ на Виолета Радкова
С какъв разказвачески хъс е разказана епопеята на Иван от Крушово до Америка. Мислех си, че си падам най-вече по нулеви гласове, а ето ми тук един разказвач, който съпреживява, диви се, благославя, пали се, пита, аха сам да скочи в историята и да раздаде някой и друг шамар. Иване, Иване, случи на разказвач, Иване, разказвач, който милее и тебе, и пинизите на разказвачеството, и човека с всичките му подвизи и изцепки.
5. „Презапис или Другият куфар в Берлин“ на Борис Минков
Тази книга е упражнение и урок по съвместяване на привидни несъвместимости – жанрови, тематични, идентичностни… Харесва ми мешавицата между литературно и критическо писане, харесва ми как разказвачът изгражда картината на своя личен Берлин чрез наслагване на какви ли не истории от различни времена, харесва ми множествеността, постигната чрез хайманосване из града, езика и аза. В крайна сметка всички сме едни презаписи върху лентата на самите себе си.
Абонирайте се оттук и прочетете първи споделеното от нашите гости!