„Хората зад книгите“ е литературен бюлетин, публикуван от ИК „Жанет 45“ два пъти месечно. Сърцето на всеки брой е автор, илюстратор или преводач, чийто творчески и професионален път е свързан с издателството. В бюлетина ще откриете кратки интервюта и откровени книжни препоръки, както и код за –25% на създадените и предложените от госта книги, валиден 2 седмици.
Освен споменатото, абонатите получават информация за:
⇉ предстоящи събития с книгите на „Жанет 45“;
⇉ настоящи промоции;
⇉ нови заглавия.
В брой №31 предлагаме интервю с Кармен Мишу.
Въпросите зададе Гергана Димитрова
1. Като човек, пътуващ из цялата страна за срещи с читатели, неизменно си чувала всевъзможни определения за своите романи. А как би ги обрисувала сама? Какво са и какво не са?
Да, определения за моите романи има различни, понякога доста екстравагантни, друг път традиционни. Сравнявали са стила ми на писане със стила на няколко български класици. Казвали са ми, че книгите са увлекателни, интересни, че заради тях хората не спят и дълго ги помнят. Даже имам случай на отзив, в който дамата беше целунала моята „Балканска сага“. Мнозина ме питат защо книгите ми не се екранизират. Други предлагат да бъдат включени в програмата за изучаване в училище. Наричали са героите ми „изваяни“, „пълнокръвни“, „създадени с любов“.
Замисляйки се сега, осъзнавам, че за толкова години, през които името ми циркулира в пространството, не съм срещала откровено негативни коментари за романите ми. Наскоро имах онлайн среща в ZOOM с един литературен клуб от Бургас. Направи ми силно впечатление, че въпросите, които ми задаваха, бяха толкова наситени с емоции, сякаш за тези дами персонажите от последния ми роман „Дъжд“ бяха реално съществуващи хора. И ви уверявам, че няма по- голяма радост за един автор от това да разбере, че е докоснал душите на читателите си.
Как бих обрисувала сама своите романи? Моите романи са приказки за един свят, в който живеят хора като нас. Те обичат, мразят, събират се и се разделят, правят добро и не правят. Всеки един от тях има своя съдба, която като нишка се развива в моята душа. Аз живея в тези персонажи и те живеят в мен. Обичам ги всичките. Сядайки да пиша една книга, никога не си мисля кой ще я прочете и дали тя ще му допадне, защото моите романи не са състезателни коне. Това са светове, изтъкани от вълшебството на самия живот. Искрено съм щастлива, че онази висша промисъл ме е докоснала с нещо от себе си, за да създавам още такива човеци, които ще живеят между редовете от мастило.
2. Първата ти книга започва живота си като „чеиз“, който донасяш в дома на съпруга си. Именно той е човекът, настоял текстът да бъде публикуван. Ако можеше да се върнеш в онзи момент преди две десетилетия, щеше ли да се вслушаш отново? И пожелаеш съдбата на днешната Кармен Мишу?
Аз съм от хората, които не съжаляват за нищо от миналото си. Дори и за пропуснатите възможности. Идеята „ами ако бях направила това тогава…“ ми е абсолютно чужда. Защото знам, че според обстоятелствата в дадения момент съм постъпила така, както са ми диктували разумът и сърцето. Няма място за съжаления, когато си взел решение и с душата, и с мисълта си. Дали пак бих минала по стъпките на онази Кармен Мишу отпреди двадесет години? Да, сто пъти да! Бих избрала отново да бъда този човек, който съм била и съм.
3. Казват, че никой не може да влезе в една и съща река два пъти - ала когато вирус поврежда файла, над който си работила 5 години, ти отделяш още 5, за да пренапишеш „Дъжд“. Какво направи другояче втория път?
Казват също, че само глупав човек се спъва на едно и също място два пъти! Когато реших да пренапиша „изядения“ от вирус роман, вече го запаметявах на две места. „Дъжд“ е същата книга и не е. Замисълът не се измени, но сюжетът претърпя някои промени. Финалът в първия вариант беше друг, беше окончателен. Новият финал е различен, отворен, с открехната врата за надеждата. Съдбата на Матей също не е като в първоначалната версия. Матей не умира, той продължава напред. И знаете ли, дори изреченията не са еднакви. Аз съм от авторите, които, ако не запишат на момента една мисъл, после не могат да я пресъздадат по същия начин, със същите думи. Трудно се реших да посветя още 5 години от живота си на „Дъжд“. Но не съжалявам, защото мисля, че си заслужаваше всяка една минута от това време.
4. Историческият фон на твоите книги е винаги различен, но периодите, които избираш, не са хронологично подредени - от началото на XX век се прехвърляш на прехода, завиваш към Крумова България и стигаш до Априлското въстание. Какво отразяват тези твои неправолинейни движения през миналото?
Периодите от историята, които служат за фон в моите романи, са различни, защото зависят от вдъхновението, което пораждат определени събития или личности в мен. Спомням си, че на една писателска среща преди 15 години бях седнала до акад. Антон Дончев. Той с мила усмивка ме попита коя ще е следващата ми книга (вече бях публикувала „Балканска сага“ и „Нестинарка“). Аз му отговорих, че пиша за кан Крум. Антон ме погледна внимателно и каза: „Не си ли много млада да пишеш за толкова велика личност?“. Тогава бях на тридесет и няколко. Отговорих му: „Ако не сега, то кога?“
Има и друг детайл, който е страшно важен в писането на романи, вдъхновени от историята. Трябва да си подготвен, трябва да си изчел много исторически документални книги, дори археологически публикации, даже тактики и стратегии на водене на бой. Трябва да знаеш максимално много за периода, за който пишеш, защото в против случай ще звучиш кухо и ще рискуваш да бъдеш смешен. Един уважаващ себе си човек, не говоря въобще за автор, не може да си позволи да „стъкмява“ събития.
5. Какво от настоящето смяташ, че ще премине през ситото на времето? Кое би притеглило изкушените от историята писатели след 50-100 години?
Живеем в интересни времена на множество трансформации. Живеем в години на технически подем и на морално падение, когато много малко от изконните ценности на човечеството остават валидни. Ръководени сме от лидери, които са маниакално привлечени от идеята да владеят, а не да правят добро. Дните ни са обременени от новини за постоянни конфликти и нови военни действия. Вярваме на екраните на телефоните си повече, отколкото на своите сетива. Допитваме се не до своите приятели, които все повече намаляват, а до изкуствения интелект. Богати сме с притежания, а бедни на вълнения.
Какво би фасцинирало някой писател след 50-100 г., връщайки се в нашата епоха? Вероятно безумието на самоунищожението ни. Загубата на здравия разум, разклатените основи на самото човечество. Искрено се надявам някой от бъдещето да издири красотата на любовта и на изкуството, които все още съществуват във вакханалията, обхванала целия световен ред.
Списък за четене (книжни препоръки):
1. „Болката идва по-късно“ от Антония Апостолова
Този невероятна и уникална по същността си творба едва ли може да остави някого равнодушен. Нито обемът ѝ, нито сложността на препратките са пречка да бъдат оценени езикът, стилът и изкуството на писане. Книга, която те хвърля в най-дълбокото на човешките отношения. Няма табута, Антония разголва себе си и героите до нишките на сътворението им. Книга, която трябва да бъде прочетена.
2. „Резерват за хора и вълци“ от Здравка Евтимова
Директният изказ, пластиката на образите, тяхната натуралност и ежедневност са най-ценното в тази тежка за осмисляне и приемане книга.
3. „Как се създават диктатори. Култът към личността през ХХ век“ от Франк Дикьотер в превод на Елмира Великова
Като човек, който се интересува от история, не мога да не оценя великолепната документалистика на Франк Дикьотер. Книга, която разтърсва и служи за зловещ пример какво не трябва да се допуска в нашите уязвими и смутни дни.
4. „Притчи и поучения“ от Мевляна Джеляледдин Руми в превод на Хюсеин Мевсим
Не мога да подмина и един всечовешки разказ за любов, благородство и прошка. Ненадминат и вечен Мевляна Джеляледдин Руми. Горещо препоръчвам.
5. „Болка“ от Цруя Шалев в превод на Наташа Колевска-Куртева
Изключително съм впечатлена от израелската авторка Цруя Шалев. Всичките ѝ книги са страхотни, но отличавам „Болка“ заради разказа за едно семейство такова, каквото сме свикнали да виждаме навсякъде по света. Пластовете на неизказаното, болката, посипаните с прах емоции, но оголели отдолу като болен нерв, миналото с неговите призраци и настоящето, което ни поставя ежедневни и понякога невъзможни решения. Прекрасна книга!
Абонирайте се оттук и прочетете първи споделеното от нашите гости!