„Животът няма втора половина“ може да се мисли като „продължение“ на „Една и съща нощ“ („Дъбът на Пенчо”, награда „Хеликон” и Национална литературна награда „Елиас Канети”) като време, за което се разказва: фокусът тук е поставен върху годината след безследното изчезване на Гео Милев и гибелта на Георги Шейтанов (между май 1925-та и май 1926-та).
Магията на този сюжет на Карастоянов се основава не на дълбоките познания и проучвания, а на деликатното, но мощно взаимно просмукване между документалното и фантасмагоричното. След такова взаимно просмукване документалното и фантасмагоричното ще останат завинаги в една и съща нощ, но никога (вече) няма да са същите.
Борис Минков
„Бай Антоне – казали, – кажи ни сега ти на нас. Ще ли може „Пламък” отново да почне да излиза? Или „Жар”, според както пишеше.”
Антон Страшимиров се свил в кожухчето си на стар дядо, навъсил се и отвърнал:
„Не – отсякъл. – C'est fini!...”
„Ама защо, бай Антоне! – развълнували се те. – Защото го няма Гео Милев ли, или какво?... Без Гео Милев няма как – така ли?!...”
„Казах вече! – изръмжал зло Антон Страшимиров – Свърши се вече и с пламъците, и с пушеците! Жар-мар, точка по въпроса! И ако още някой посмее да ме попита нещо такова, строшавам му дебелата глава с бастуна...”