Божидар Томов

Роден съм в Перник през 1944 г.  Евакуация, бомбардировки и повечето софиянци се раждат къде ли не.  В Перник съм бил около три пъти през живота си и съм си прекарвал отлично, много приятели имам оттам, които не подозират, че съм им съгражданин.
Завършил съм бившето 21-о девическо училище в София – така пише на печата на дипломата ми за средно образование. 21-о наистина беше девическо училище до 1954-а, аз го напуснах през 62-а, но смяната на един печат е процес сложен и дълъг. Както и да е, зачетоха ми и първите три години, които прекарах във Втора мъжка. Все е нещо, защото бях допуснат за студент в елитната специалност българска филология. Курсът ни беше пълен с момичета и с трима изявени писатели (на ниво ученически и студентски вестници) сред които попаднах и аз. Това бяхме единствените мъже в курса от 120 души, макар че мъжествеността на поетите често се подлага на съмнение. Ние с това съмнение малко или повече злоупотребявахме. Понеже започнах да се женя от малък и съм го правил много пъти все по-щастливо и по-щастливо, наложи ми се да премина в задочно обучение, където преподавателите не придиряха кой знае колко много особено в дисциплината политическа икономия (или икономика, не помня точно), история на руския синтаксис и гражданска отбрана. И заработих като спортен журналист в малък софийски младежки вестник. Там спортният редактор задължително отговаряше и за страниците за военно обучение и за хумор и сатира. Така се превърнах в разностранна личност и бях приет в Националното радио в редакция “Хумор, сатира и забава”.  Там точно такива личности бяха непрекъснато необходими. Напуснах Радиото поради несходство между желанието ми да си плащам наема за квартирата и заплатата, която получавах за талантливото си творческо присъствие. Преминах във вестник с кардиологично название – “Пулс” – на длъжност завеждащ отдел. Този отдел  се състоеше от един човек – аз. Важното беше, че от мен не се изискваше много, а да спазвам стриктно работното време и да осигурявам за вестника по един разказ на две седмици.  Което в онези времена не беше трудно, тъй като повечето мои приятели освен стихове, пишеха и разкази.  Когато разказите на моите приятели ми омръзнаха, заминах за Полша и прекарах две години, без да правя нищо друго освен да пиша повече или по-малко добри книги. Когато човек не прави нищо по цял ден, а само вечер ходи на кино и на театър, то на него не му остава нищо друго освен да пише книги.  После се върнах оттам, постъпих в списание “Пламък”, също в отдела за проза, после напуснах “Пламък” и отидох за 9 месеца в дирекцията на българските циркове – учех балерините да се усмихват, оркестрите да свирят тихо и потомствените акробати да правят задно салто. Върнах се в “Пламък” и понеже веднъж не ме пуснаха в неплатен отпуск, напуснах и доста години прекарах в планината – карах ски, пишех разни книги, през лятото играех тенис и
дописвах същите книги или ги поправях, не си спомням вече, толкова време мина. Поработих и в детското издателство “Отечество”, после в българския културен център в Москва (и там се изнизаха 3 години с прекрасни контакти за мен с изумителни личности: Б. Окуджава, Ф. Искандер, режисьора Любимов, Нани Брегвадзе, митрополит Питирим... много-много са, как да изброя всички?)
От 1995-а работя в Националното радио, програма “Хр. Ботев”, редакция “Хумор, сатира и забава”. Бях водещ на хумористичното предаване “Произведено в България”, на нощното шоу “По никое време”. От доста години съм водещ на музикалното предаване “Музикален пъзел”. Понякога съм автор и водещ и на други предавания (“Кабаре Фата Моргана”, “Дядовата ръкавичка”, “Авторът и неговата публика”).
 Автор съм на 23 книги – поезия, проза, романи за деца, сатирични разкази. Три от книгите ми са преведени в чужбина – в Германия, в Македония и в Русия. В Русия през 1992-а в частното издателство Интербук романът ми “Котешки очи” излезе в тираж 250 хил. Броя! – как да не се похваля? А пък имам и по-хубави текстове от “котешките очи”, обаче... Три мои пиеси са поставяни на сцената и от всичките ми прекрасни киносценарии е реализиран само един.
Разни премии съм получавал: за литература, в журналистически турнир по тенис и за гасене на пожари (съвсем в пряк смисъл).  Имам награда за сатирична проза “Чудомир”-2000 и номинация за международната “Алеко”.
 За радиопредавания съм награждаван два пъти с националната “Осма муза” – последния път през 2009 и с международната “Златен чадър” на фестивала “Медиамикс” в Албена през 2007.  
 В последните години публикувам предимно сатирична проза във  вестниците “Стършел”, “Анти”, “Детонация” и “Дума”, от което личи, че съм напълно политически неориентиран и ми е все едно къде ще отпечатят моите прекрасни мисли, облечени в още по-прекрасни думи.
Член съм на Съюза на българските писатели (за известно време бях изключен, но после се сетиха, че без мен Съюзът не е същият и ме възстановиха обратно). В края на 70-е години бях председател на Кабинета на младите писатели. Много добри млади писатели имаше тогава и че им бях председател, беше за мен огромна гордост.
Член съм на Международната асоциация на полицейските писатели.
Женен съм. Жена ми, Нина Пантелеева,  е писателка и доктор на науките. Дъщеря ми, Нина Божидарова, е писателка и доктор на науките.  Внукът ми, Теодор Мкртчян, е полузащитник в парижкия футболен клуб “Обервилие”.
Това е май всичко. На вас може да ви се стори, че е прекалено дълго, а на мен ми се вижда твърде кратко. Докато си го препрочитам и направо се чудя – какво бе? Толкова много години, а се събира в ... (не съм броил в колко реда).